Защитения

– Създателю, имаш ли някаква представа колко ценна е тази книга, момче? – попита той.

Арлен вдигна поглед от защитата, която изсичаше в един каменен стълб, и сви рамене.

– Всеки старец в Потока на Тибит ще те научи на тези защити – отвърна той.

– Може и да е така – каза Коб, – но това, което се смята за обикновено в Потока на Тибит, тук е заровено съкровище. Ето тази защита тук – той посочи една от страниците, – наистина ли превръща огъня в прохладен ветрец?

Арлен се разсмя.

– Майка ми я обичаше тази – каза той. – В горещите летни нощи ù се искаше огнените демони да дойдат до прозорците, за да охладят къщата с дъха си.

– Невероятно – каза Коб и поклати глава. – Искам да копираш това още няколко пъти, Арлен. Ще те направи много богат човек.

– Какво имаш предвид? – попита Арлен.

– Хората биха дали цяло състояние за копие от тази книга – каза Коб. – Може би дори не бива да ги продаваме. Бихме могли да станем най-търсените защитници в града, ако ги запазим в тайна.

Арлен се намръщи.

– Не е честно да ги пазим в тайна – каза той. – Баща ми винаги ми е казвал, че защитите са на всички.

– Всеки защитник си има своите тайни, Арлен – каза Коб. – Така си изкарваме хляба.

– Изкарваме си хляба като дълбаем защитни стълбове и боядисваме каси на врати – възрази Арлен, – а не като складираме тайни, които биха могли да спасят човешки живот. Да отказваме ли подслон на тези, които са прекалено бедни за да си платят?

– Разбира се, че не – каза Коб, – но това е различно.

– По какъв начин? – попита Арлен. – В Потока на Тибит нямахме защитници. Всички сами поставяхме защитите на домовете си, а тези, които бяха по-добри, помагаха на тези, които бяха по-зле, без да искат нищо в замяна. Защо ние да го правим? Битката не е помежду ни, а между нас и демоните!

– Крепостта Мливари не е като Потока на Тибит, момче – навъси се Коб. – Тук нещата струват пари. Ако нямаш пари, ставаш просяк. Аз имам умение, както всеки пекар или каменоделец. Защо да не искам пари за труда си?

Арлен не продума доста време.

– Коб, ти ‘що не си богат? – попита той накрая.

– Какво?

– Като Рейджън – изясни Арлен. – Каза, че си бил вестоносец на херцога. Защо не живееш в имение със слуги, които да вършат всичко вместо теб? Защо въобще се занимаваш с това?

Коб издиша дълго и тежко.

– Парите са непостоянно нещо, Арлен – каза той. – В един момент може да имаш повече пари отколкото идеи, за какво да ги харчиш, а в следващия... може да се озовеш на улицата и да просиш за храна.

Арлен се сети за просяците, които видя през първия си ден в Мливари. Оттогава беше видял още много, как крадат тор, за да я горят и да се топлят, как спят в обществени защитени подслони, как просят за храна.

– Какво се случи с твоите пари, Коб? – попита той.