Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Трийсет и втора глава
Сърце и душа
Амария и Селваджо се насочиха към гората. В мига, в който се озоваха под прикритието на дърветата, се хванаха за ръце — така, както им беше обичаят, когато никой от жителите на града не можеше да ги види. Днес тя усети едно придърпване на неговата ръка, след което той я поведе.
— Къде отиваме? — попита Амария.
— Ще видиш! — погледна я косо той с тревистозелените си очи.
Не й трябваше да знае повече. Беше напълно доволна да държи ръката му и да върви натам, накъдето я води той. От време на време го поглеждаше — скъпото му сериозно лице се озаряваше от играта на светлосенките на листата, ту в мрак, ту в светлина.
Селваджо също я погледна и запи жадно от красотата й. В този прекрасен ден тя изглеждаше едно цяло с настъпването на пролетта — би могла да бъде дори самата Богиня на пролетта, Примавера. Кожата й светеше от здраве, косата й блестеше от внимателно увитите плитки около ушите и врата й, днес украсени с бяло-жълтите личица на лайката. Роклята й беше в същото зелено като тревата — беше я ушила баба им с плата, който той й бе купил от скромните си печалби. Тъмните й очи проблясваха с обещание. Тя беше толкова жива, толкова плодовита. Селваджо я виждаше легнала ту върху него, ту под него, а косата й — разстлана върху възглавницата. Представяше си я как носи детето му, неговите деца, как извивките на тялото й нарастват с всеки изминал месец.
Слънчевите петна заиграха в очите му и желанието заби толкова силно в гърдите му, че се уплаши да не изгуби съзнание. Желаеше я толкова силно, искаше тя да бъде не само негова любовница, а коренът на неговото семейство. Тя го бе изтръгнала от лапите на смъртта и му бе вдъхнала наново живот. Тя беше като плодоносна лоза и той си мечтаеше да доживее да види децата на техните деца.
Двамата вървяха през полянките и процепите на гората, следвайки пътя на кристалното изворче, докато накрая не стигнаха до кладенеца на женитбата. Когато Амария видя изворите и чу падането на водопада, ахна щастливо.
— Точно тук се срещнахме за първи път! — възкликна.
Селваджо се усмихна и я отведе до най-близкия извор, откъдето изскочи една риба и после падна обратно със сребрист отблясък. Когато повърхността отново се успокои и стана огледална, двамата погледнаха заедно във водата. После той сложи ръка на рамото й и попита тихо:
— Знаеш ли какво казват за това място?
— Ами — изчерви се Амария — казват, че ако погледнеш във водата, можеш… можеш да видиш лицето на бъдещия си съпруг! — говореше унесено, като че ли сънуваше.
— А вярно ли е?
Тя се загледа в него, защото го познаваше и знаеше, че понякога обича да я подкача. Ала видя, че лицето му е напълно сериозно и едва в този момент разбра, че той изобщо не си играе.
— Ти ми кажи — прошепна.
— Мисля, че е вярно — каза тихо той и обърна лицето й към себе си, а сърцето й подскочи така, както онази риба преди малко. — Обичам те, Амария Сант Амброджо!