Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Пристигнала на пазара, за да купи смокини, Амария Сант Амброджо зърна чудото на жената с червената рокля и вкуси от чашката на верига. Реши — както правеше винаги, когато се срещаше с нещо хубаво — че непременно трябва да доведе и Селваджо, за да опита. По-рано би вдигнала полите си и би побягнала като хала към дома си, ала сега, спазваща приличието, на което вече се бе научила, просто ускори крачка, без да показва излишна плът. Завари Селваджо в работилничката, която си беше стъкмил в задния им двор, и веднага го хвана за ръка и го задърпа, нищо че не бе свалил дърводелската си престилка. Двамата се втурнаха заедно към площада зад катедралата, за да видят прочутата красавица и да вкусят от чудния ликьор от бадеми. Но докато стигнат до катедралата, слънцето вече беше високо в небето, а сергията беше празна. Амария спря един минаващ покрай тях разпоредител и го попита къде е жената с червената рокля. Разбра, че току-що си била тръгнала. След нея останаха единствено разказите на гражданите на Павия — добрите бургери се надпреварваха да сипят хвалби за благородничката в червено и за невероятния й бадемов еликсир. Даже Амария, която напоследък бе станала доста по-сдържана в приказките си, не спря да говори за тази жена по целия път към дома им и дори я сравни по красота със самата Небесна царица. Сърцето на Селваджо обаче не трепна — за него единствената красавица на този свят бе онази, чиято ръка държеше сега, и която му разказваше тези небивалици.
Трийсета глава
Погром
Увит в мечите си кожи, Манодората вървеше през площада на Сароно. Днес дори и някой от добрите граждани на града да се бе изплюл в краката му или да се бе прекръстил, минавайки покрай него, той не го забеляза. Съзнанието му беше изпълнено от все по-нарастваща тревожност, която го бе обхванала още в мига, в който бяха сложили край на поста си с Ребека и момчетата. Денят беше ясен и студен и нищо не изглеждаше по-различно от обичайното, но той не се чувстваше спокойно нито в стола си пред бюрото, нито в градината си. Не бе в състояние нито да седи спокойно, нито да стои, затова бе решил да се разходи с надеждата да разсее страховете си. Ала грозното предчувствие за нещо ужасно лошо бе надвиснало над него като сянка. Не си бе сложил огромната яка с къдриците, но въпреки това вратът му продължаваше да го сърби. Прокара пръст покрай яката си, но пак не усети облекчение. Чувстваше се като човек с глава на дръвника — с оголено, изстинало гърло, очакващ стоварването на брадвата.
Докато минаваше покрай църквата, периферното му зрение улови потрепване на нещо бяло. Насочи се към вратата с все по-нарастващ страх. И наистина, там се намираше източникът на основателното му безпокойство. Чувствата, които го бяха тормозели тази сутрин като единични оси, го бяха довели тук ненапразно — осите бяха ставали все повече и повече, докато сега се оказваше, че идват оттук — от гнездото на оси. Беше съобщение, написано на изряден латински, с перфектна калиграфска точност и носещо печата на кардинала. Онова, което прочете там, го накара веднага да се обърне и да се насочи към дома си.
Щом се озова зад вратата със звездата, той захвърли кожите си и веднага повика Ребека. И за втори път, откакто се бяха оженили, й съобщи, че трябва да напуснат дома си, за да се спасяват. Защото кардиналът беше постановил, че правото на евреите да притежават имоти и да въртят търговия в този регион се отнема и всеки, който се опита да се противопостави на този указ, ще бъде изгорен на клада. Ребека обгърна врата му с нежните си ръце и той се почувства поуспокоен, след което я увери, че имат достатъчно време да си съберат багажа и утре сутрин да тръгнат.
И това беше фаталната му грешка.
В името на синовете си решиха да не променят с нищо обичайните си дейности — нахраниха се заедно, помолиха се заедно, след което момчетата отидоха да си легнат. Елиях държеше две бели свещи в ръце, докато изричаше вечерната молитва, изчервен до ушите от невижданата досега привилегия.
„Дай ни мир в съня ни, Адонай, Боже наш; дай ни здраве и живот в утрешния ден, Царю; и разпростри над нас убежището на своя покой.“
Младото му гласче звънтеше като камбанка, млечнобелите свещи бяха високи почти колкото него, пламъците осветяваха златните му къдрици и го превръщаха в ангелче. Гордост и закачливост се смесваха и играеха по лицето му. Родителите му му се усмихнаха, а Манодората усети пронизваща болка в сърцето си. Никога досега не бе обичал големия си син така, както го обичаше тази вечер. Елиях бе достатъчно интелигентен, за да забележи, че майка му и слугинята опаковат багажа им в сандъци, но вярваше достатъчно на родителите си и знаеше, че ще му кажат какво става тогава, когато му дойде времето.