Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Не след дълго и двете момчета вече спяха и Ребека отново дойде при съпруга си.
— Да легна ли при теб тази вечер? — попита със закачлива усмивка тя.
Той усети свежестта на кожата й и долови треперенето й от страх въпреки игривостта, която се опитваше да си придаде. Усмихна й се и поклати глава.
— Не сега, съкровище мое! Трябва да си починем добре, защото утре ни предстои дълъг път.
После я придърпа към себе си за нежна целувка и леко подръпна гъстите й черни плитки така, както беше правил през първите месеци на брака им.
Когато тя се прибра в стаята си, му дойде гост — Исак, син на Абатар, голям приятел, облечен в непогрешимите черно-бели одежди на еврейски теолог. Исак приседна край камината, където беше поканен, и пое подадената му чаша вино, но не след дълго отново скочи и заговори възбудено:
— Захей, сигурно вече си научил за указа срещу нас! Къде ще отидеш?
— В Генуа — отговори с въздишка Манодората. — Ще потърсим кораб и ще заминем на изток, може би към Османската империя. Зависи от това на какъв кораб ще се качим.
— Генуа, значи — почеса се замислено по брадата Исак. — Град, ненавиждащ евреите и пълен с чумави. Отвратително място.
— Прав си. Но пък е най-близкото голямо пристанище, а във времената, които настъпиха, е трудно да се каже кой би се осмелил да помогне на нашите хора.
Исак кимна дълбокомислено.
— Добре, но защо се бавиш? Ако тръгнете тази нощ, до шабат ще сте стигнали до Генуа!
Манодората се усмихна горчиво с очи, скрити в сенките на огъня.
— Исак, приятелю мой, нямаш представа какво е да имаш жена и деца! Не искам да плаша синовете си. А и още няколко часа няма да имат никакво значение.
— Надявам се да си прав — кимна Исак и пресуши чашата си. После подаде ръка и рече: — Повече няма да се видим. Но ти ми беше добър приятел, затова ти желая сполука и дълъг живот! Шалом!
— Шалом! — отговори и Манодората. — За пореден път съм задължен на семейството ти за голямото ви приятелство — защото именно баща ти Абатар, мир на праха му, беше онзи, който ме предупреди да напусна Толедо.
Ученият кимна и отбеляза:
— Но пък твоят дар от пари без лихва, които даде на баща ми, ни спаси от нищета и ни помогна ние също да избягаме тук! Така че да не говорим за дългове!
В отговор на тези думи Манодората му подаде живата си ръка и привлече Исак в прегръдката си. Когато приятелят му си тръгна, той седя край огъня още близо час, гледайки въглените как изстиват и същевременно не виждайки нищо. Когато му стана студено, най-сетне се сети да се качи в стаята си. Легна върху кожената кувертюра така, както си беше облечен. Изведнъж се почувства прекалено уморен, за да се съблича.
Манодората бе споходен от странни и плашещи сънища. Сънуваше, че е облечен в червен кадифен елек и синя шапка и е привързан за дърво. Отстрани виждаше черна стълба, която отвеждаше към звездите. Синовете му Елиях и Йовафет бяха привързани към краката му, и двамата облечени в черно, по едно момче на всеки крак. Когато наведеше глава, виждаше проблясващите им руси коси. И двамата плачеха. Бяха обградени от десетима мъже и четири коня. Мъжете носеха белезите на ездачите на Апокалипсиса и наблюдаваха онова, което ставаше с него, с безизразни, безстрастни лица. Над главата му небето бе черно, обсипано със звезди, подобни на цъфнали дървета. Същите цветове се поклащаха и от дървото, за което бе привързан. Под краката си усещаше някакъв кръгъл камък. А след това усети и горещината, когато подпалиха въжетата, и той започна да гори и да се задушава. Чу писъците на момчетата, когато пламъците ги обхванаха. Златната му ръка се нагорещи и чуканчето започна да гори. И тогава се събуди.
Леглото му беше в пламъци, обхванали завесите и четирите колони, и вече лижеше кувертюрата. Златната му ръка беше точно на пътя им и той не я чувстваше. Скочи от леглото си и хукна към стаята на Ребека, но огънят го отблъсна. Къщата се бе превърнала в същинска пещ. Отстъпи и побягна към стаята на синовете си. Едва не се разплака от облекчение, когато видя, че огънят не е стигнал още до тях и те спяха дълбоко. Вдигна ги заедно с одеялата, с които бяха увити, и хукна надолу по стълбите. Насочвайки се към вратата със звездата, чу виковете на тълпата отпред. Приведе се одве и хукна през двора. Елиях започна да задава въпроси, а Йовафет — да плаче, но той заповяда и на двамата да мълчат. Срита вратата до градината с билките и премина като мечка през оградата. Вдигнал високо момчетата, той се втурна в нощта, оставяйки зад гърба си останките от своята къща и на всички къщи по тяхната улица. Накрая се озова в покрайнините на Сароно и без да се обръща назад, пое бързо по добре познатия му път към Вила Кастело.