Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
— Стой на безопасно разстояние — поне на неколкостотин метра — дойде отговорът. — Не знам какво ни очаква.
Шестимата мъже от Военновъздушните сили продължиха да гледат напрегнато през страничните прозорци. Бяха ги инструктирали да вземат един англичанин на име Скот, който ще ги чака, и бързо да се измъкват.
Изглеждаше доста лесно, но едва ли щеше да е така. Иначе нямаше да ги извикат.
Пилотът зави на юг и наклони носа на самолета. Усмихна се при вида на изоставения „Спитфайър“, зарязан на ъгъла на пистата. Баща му беше летял на такива самолети през Втората световна война. Но този очевидно не бе успял да се добере до дома. Той се спусна внимателно и малкият самолет се приземи с няколко подскока. Не че пилотът беше неопитен, просто пистата беше доста изровена.
Капитан Банкс спря самолета на около двеста метра от хангара и го извъртя, така че да могат незабавно да излетят, ако се наложи. Натисна копчето и спря перката, а после изгаси светлините. Бръмченето намаля и сега приличаше повече на зловещ шепот. Бяха пристигнали четиридесет и три минути по-рано.
Адам се беше скрил в пилотската кабина на изоставения „Спитфайър“ и наблюдаваше подозрително новодошлите, които бяха на около четиристотин метра от него. Нямаше намерение да пробягва откритото разстояние до тях, тъй като луната все още светеше доста силно. Очите му не се отделяха от малкия самолет, на който нямаше отличителни знаци, и той търсеше нещо да му подскаже кои са новодошлите. Прецени, че след петнадесетина минути облаците пак ще закрият луната. След няколко минути Адам видя как шестима мъже слязоха от самолета и залегнаха на пистата. Всичките бяха облечени в бойни униформи на Британските военновъздушни сили, но това не беше достатъчно убедително за Адам, който още си спомняше Романов, облечен в шофьорска униформа. Шестимата войници не помръдваха. Адам също остана неподвижен, тъй като не беше сигурен на чия страна са те.
Шестимата залегнали мъже също мразеха луната и дори повече от нея — откритото пространство. Капитанът погледна часовника си — бяха изминали тридесет и шест минути. Той вдигна ръка и те запълзяха към хангара — Пембъртън им беше казал, че Скот ще чака там. Пълзенето продължи двадесетина минути и те бяха почти убедени, че Пембъртън неоснователно ги е предупредил за възможността врагът да ги чака скрит.
Най-после облаците забулиха луната и цялото летище потъна в мрак. Капитанът бързо погледна часовника си. До срещата оставаха пет минути. Той първи стигна до вратата на хангара и я натисна с длан да я отвори. Вмъкна се през отвора. Куршумът го улучи в челото, преди да успее да вдигне пушката си.
— Напред, момчета — извика заместникът и останалите четирима бързо скочиха и започнаха да стрелят, като същевременно тичешком търсеха прикритието на сградата.
Веднага щом чу типичния шотландски акцент, Адам изскочи от кабината, хукна през пистата към малкия самолет, чиито витла вече се завъртяха и скочи на крилото от страната на изненадания пилот.
— Аз съм Адам Скот — мъжът, когото трябва да вземете — извика той.
— Аз съм капитан Алан Банкс, приятелю — каза пилотът и му подаде ръка.
„Само един британски офицер може да се ръкува при подобни обстоятелства“ — помисли си с облекчение Адам, въпреки че още беше изплашен.
Двамата се обърнаха към престрелката.
— Трябва да тръгваме — каза пилотът. — Длъжен съм да ви заведа в Англия цял и невредим.
— Нека първо да видим дали някой от вашите хора няма да успее да се добере обратно до самолета.
— Съжалявам, колега. Заповядано ми е да те измъкна. На тях им е наредено да се грижат за себе си.
— Да им дадем поне още една минута — каза Адам.
Изчакаха, докато перките на самолета започнаха да се въртят с пълна скорост.
Изведнъж стрелбата спря и стана така тихо, че Адам чуваше ударите на сърцето си.
— Трябва да излитаме — каза пилотът.
— Знам — отговори Адам. — Но си отваряй очите. Искам да узная още едно нещо.
Многобройните нощни походи му помогнаха да види тичащия към тях мъж много преди пилота.
— Тръгвай! — каза Адам.
— Какво?
— Тръгвай!
Пилотът бутна напред ръчката за управление и самолетът бавно потегли по неравната писта. Тъмната фигура не спря. Започна да ги обстрелва с дълги откоси. Пилотът се обърна. Видя един висок мъж, чиято руса коса блестеше на лунната светлина.
— По-бързо, по-бързо — каза Адам.