Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
Видя само добре познатите лица, които го гледаха с надежда; но той се нуждаеше от нещо ново.
Собственикът забеляза, че редовният посетител е останал сам, и седна срещу него на другата малка табуретка. Членът не можеше да си наложи да погледне мъжа в очите.
— Има един, който много иска да се запознае с вас — прошепна собственикът.
— Кой точно? — попита той, като вдигна поглед и отново огледа хората на бара.
— Онзи, дето се е навел над грамофона автомат в ъгъла. Високият, елегантен мъж. Освен това е млад — добави съдържателят.
Посетителят погледна към грамофона. Непознатият се усмихна приветливо и той нервно му върна усмивката.
— Прав ли съм? — попита съдържателят.
— Безопасен ли е? — попита само той.
— Няма проблеми. Момче от най-висока класа, току-що завършило елитно училище. Просто иска сам да си изкара малко пари.
— Чудесно — каза членът и отпи от уискито.
Съдържателят отиде до грамофона. Членът го видя да приказва с младия мъж. Момчето глътна питието си, поколеба се за миг и после се промъкна между хората и седна на празната табуретка.
— Казвам се Пиърс — каза младият мъж.
— А аз Джереми — каза членът.
— Нежно име — каза Пиърс. — Винаги съм харесвал името Джереми.
— Ще пиете ли нещо?
— Едно сухо мартини, моля — каза Пиърс.
Членът поръча едно сухо мартини и още едно малцово уиски. Сервитьорът бързо се отдалечи.
— Не съм те виждал преди.
— Не, за втори път ми е — каза Пиърс. — Преди работех в Сохо, но напоследък стана доста опасно — никога не знаеш с какъв можеш да се забъркаш.
Питиетата пристигнаха и членът отпи една глътка.
— Искаш ли да танцуваме? — попита Пиърс.
— Спешно е — каза гласът. — Включен ли е касетофонът?
— Слушам.
— Антарктик е в Дижон и е открил какво има вътре в иконата.
— Каза ли им нещо?
— Не, само каза на Пембъртън, че притежава собственост, която е толкова ценна, че каквато и сума да се предложи, не би била достатъчна за откупуването й.
— Наистина — каза гласът.
— Британците смятат, че ключовата дума е „собственост“.
— Грешат — казаха от другия край. — Думата е „придобивка“.
— Откъде си толкова сигурен?
— Защото руският посланик във Вашингтон е поискал среща с държавния секретар на 20 юни и ще носи със себе си ордер за седемстотин и двадесет милиона долара в злато.
— И къде ни води всичко това?
— Към Дижон, за да сме сигурни, че ще пипнем иконата преди британците или руснаците. Руснаците, без съмнение, са сигурни, че скоро ще я притежават, затова мога да се обзаложа, че вече са на път за Дижон.
— Не забравяй на чия страна си.
— Да, сър. Но какво ще правим с Антарктик, ако успеем да вземем иконата?
— Трябва ни само иконата. Щом я вземем, Антарктик става излишен.
Адам погледна часовника си: беше малко след седем. Време беше да тръгва, защото беше решил да не изпълнява съвсем точно указанията на Лорънс. Възнамеряваше той да ги чака, а не както беше планирал Лорънс. Заключи спалнята и се върна на рецепцията, където плати за стаята и за телефонните разговори.
— Благодаря — каза той на администраторката и се обърна да излиза.
— Дъдли.
Адам замръзна на мястото си.
— Дъдли — пак извика силно някой. — Едва те познах. Промени ли намеренията си?
Някой го потупа по рамото. „Добре поне, че не е лявото рамо“ — помисли си той, докато гледаше отвисоко към Джим Хардкасъл.
— Не — каза Адам. Искаше му се да може да лъже като бащата на Робин. — Мисля, че ме забелязаха в града, и затова трябваше да сменя дрехите си и да не се набивам на очи за няколко часа.
— Тогава защо не дойдеш на банкета? — каза Джим. — Никой няма да те види там.
— Бих дошъл с удоволствие — каза Адам, — но не мога да си позволя да губя повече време.
— С нещо да помогна? — заговорнически попита Джим.
— Не, трябва да стигна до… След по-малко от час имам среща извън града.
— Бих те закарал дотам — каза Джим. — Знаеш, че ще направя всичко за армията, но довечера съм затруднен.