Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
— Кажи ми — погледна го изпитателно майка му, — нима не можеш да живееш без това? Все още ли изпитваш същото желание да си най-добрият?
Той се втренчи в ботушите си. След малко вдигна глава и призна неохотно:
— Не.
— Така и предполагах.
— Мамо…
— Знам защо го правиш. Както ти знаеш защо не искам да го правиш. Ти си ми син, но не мога да те спра. Знам и това.
Той си пое дълбоко дъх, доловил умората в гласа й. Примирението я обвиваше като дрипава мантия.
— Защо дойде тук, мамо? — попита я тихо. — Не за да ми кажеш това, нали?
Тя се усмихна тъжно.
— Дойдох да се уверя, че си добре. И да те питам как ти се стори престоят в Ню Джърси?
Не беше само това, той го усещаше, но й отговори:
— Добре. Но беше много кратък. Имам чувството, че повече време прекарах в пикапа, отколкото със София.
— Сигурно е така — съгласи се тя. — А семейството й?
— Мили хора. Сплотено семейство. На масата беше весело.
Тя кимна.
— Добре. — Скръсти ръце. — А София?
— Прекрасна е.
— Виждам как я гледаш.
— И?
— Ясно е какво изпитваш към нея.
— И? — повтори той.
— София е чудесно момиче. Радвам се, че я опознах. Мислиш ли, че имате бъдеще?
Той пристъпи от крак на крак.
— Надявам се.
Майка му го погледна сериозно.
— Тогава трябва да й кажеш.
— Вече съм й казал.
— Не — поклати глава майка му. — Да й кажеш.
— Какво?
— Какво ни предупреди лекарят — отвърна тя. — Да й кажеш, че ако продължиш да яздиш, най-вероятно няма да доживееш края на годината.
20.
Айра
— Когато обикаляш къщата — проговаря ненадейно Рут, — не правиш това, което твърдиш.
— Какво? — сепвам се, че чувам гласа й отново след дългото мълчание.
— Те не са като дневника, който ми пишеше. Аз четях всичките си писма, а ти не виждаш всички картини. Повечето са складирани в стаите и не си ги виждал от години. Както и онези в дървените кутии. Вече не можеш дори да отвориш кутиите.
Вярно е.
— Може да се обадя на някого — казвам. — Да ми помогне да окача други картини по стените. Както правеше ти.
— Да, но аз знаех как да ги подредя, за да подчертая красотата им. Твоят вкус не е толкова добър. Накара работниците просто да ги окачат на всяко свободно място.
— Харесвам еклектичния ефект.
— Не е еклектичен. Претрупано е и всичко може да изгори в пожар.
Усмихвам се иронично.
— Значи е добре, че никой не ми идва на гости.
— Не. Не е добре. Беше срамежлив, но черпеше сили от хората.
— Черпех сили от теб — уточнявам.
В колата е тъмно, но я виждам как забелва очи.
— Говоря за клиентите ти. Имаше специален подход към тях. Затова магазинът изгуби редовните си клиенти, след като го продаде, и фалира. Новите собственици се интересуваха повече от парите, отколкото от доброто обслужване.
Възможно е да е права, но понякога се питам дали причината не е промененият пазар. Дори преди да се оттегля, магазинът губеше клиенти. В Грийнсбъро се появиха големи магазини с по-богат избор. Хората заживяха в покрайнините и бизнесът в центъра на града замря. Предупредих новия собственик, но той не се разколеба. Все пак сключих сделката с чувството, че не съм го подвел. Магазинът вече не беше мой, но изпитах дълбоко съжаление, когато разбрах, че го закриват след повече от деветдесет години. Старите магазини за костюми последваха съдбата на покритите каруци, телта за разбиване на яйца и кръглите телефонни шайби.
— Моята работа не беше като твоята — казвам на Рут. — Не я обичах така, както ти обичаше своята.
— Отдъхвах си по цяло лято.
Поклащам глава. По-скоро си представям, че го правя.
— Обичаше я заради децата. Ти ги вдъхновяваше, но и черпеше вдъхновение от тях. Летата ни бяха незабравими, но накрая винаги очакваше с нетърпение да се върнеш в класната стая. Защото децата ти липсваха. Липсваше ти смехът им, любознателността им и невинният им поглед към света.
Тя ме поглежда с повдигнати вежди.
— Откъде знаеш?
— Ти ми каза — отговарям.
Рут преподаваше на трети клас. Според нея това бе ключов период в живота на учениците. Повечето бяха осем-деветгодишни — възраст, която тя смяташе за повратен момент в образованието. Учениците бяха достатъчно големи да разбират идеи, които само допреди година не биха проумели, и достатъчно млади да приемат наставленията на възрастните с почти безрезервно доверие.