Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
Според Рут това бе и първата година, през която проличаваха разликите в способностите на учениците. Някои напредваха по-бързо, а други изоставаха. Причините бяха десетки, но в нейното училище, в нашия район и по онова време на много от учениците й — а и на родителите им — им беше все едно. Учениците ходеха на училище до осми-девети клас, а после напускаха, за да работят целодневно във фермите. Дори за Рут това се оказваше труднопреодолимо предизвикателство. Именно заради тези деца будуваше нощем, за тях се тревожеше и променяше учебните планове, търсейки начин да заинтригува и тях, и родителите им. Караше ги да садят семена в чашки и да ги надписват, за да ги насърчи да четат, или да ловят буболечки и да ги именуват, за да запали у тях искрата на любознателността към природния свят. Изпитите по математика винаги включваха по нещо за фермата и за парите. „Ако Джо събира по четири кошници праскови от всяко дърво, а във всеки ред има по пет дървета, колко кошници ще успее да продаде Джо?“ Или: „Ако имате 200 долара и купите семена за 120, колко долара ще ви останат?“. Това бяха важни за учениците неща и Рут обикновено успяваше да пробуди интереса им. Някои напускаха, разбира се, но по-късно идваха да й благодарят, че ги е научила да четат, да пишат и да пресмятат сметките си в магазина.
Тя се гордееше с това — и с учениците, които успяваха да завършат и да постъпят в колеж. От време на време обаче попадаше на ученик, който й припомняше защо е искала да стане учителка. И така стигам до картината над камината.
— Мислиш за Даниъл Маккалъм — казва ми тя.
— Да. Любимият ти ученик.
Лицето й се оживява и аз разбирам, че си го представя ясно както в деня, когато го е видяла за пръв път. По онова време преподаваше от петнайсет години.
— Той беше труден ученик.
— Така ми каза.
— Беше необуздан. Панталоните му винаги бяха изцапани и не го свърташе на едно място. Всеки ден му се карах.
— Но го научи да чете.
— Научавах всички да четат.
— Но той беше различен.
— Да. По-голям от другите момчета. В междучасието ги налагаше с юмруци и им оставяше синини по ръцете. Косата ми започна да побелява заради Даниъл Маккалъм.
Помня как се оплакваше от него, но думите й — и тогава, и сега — са изпълнени с обич.
— За пръв път стъпвал в училище. Не е разбирал правилата.
— Знаеше правилата. Но отначало не искаше да ги спазва. Седеше зад красиво момиче, Абигейл, и постоянно я дърпаше за косата. „Не бива да правиш така“, повтарях му, но той продължаваше. Накрая го преместих на първия чин, за да го следя.
— Тогава разбра, че не може да чете и да пише.
— Да — отговаря тя.
— И когато отиде да разговаряш с родителите му, разбра, че са починали. Оказа се, че го отглеждат доведеният му брат и съпругата му, но и двамата не искат да ходи на училище. Видя, че тримата живеят в колиба.
— Знаеш, защото дойде с мен.
Кимвам.
— По пътя към къщи беше много мълчалива.
— Сърцето ми се свиваше, че в тази богата страна има хора, които живеят като тях. И се тревожех, че никой на този свят не го е грижа за него.
— Реши не само да му преподаваш, но и да му помагаш да учи — и преди, и след училище.
— Той седеше на първия чин. Нямаше да съм добър учител, ако не научи нищо.
— Но ти беше и жал за него.
— Разбира се. Живееше тежко. После научих, че има много деца като Даниъл.
— Не. За нас двамата той беше единствен.
В началото на октомври Даниъл дойде за пръв път в дома ни — високо рошаво момче с груби маниери и свян, който ме изненада. Не се ръкува с мен и не ме погледна в очите нито веднъж. Стоеше с ръце в джобовете, забил поглед в пода. Рут бе работила с него след часовете, но продължиха да учат на масата в кухнята, докато аз слушах радио в дневната. После тя настоя да остане на вечеря.
Даниъл не бе първият ученик, когото канеше у дома на вечеря, но единствено той започна да идва често. Рут ми обясни, че се дължи отчасти на положението в семейството му. Доведеният брат на Даниъл и съпругата му едва смогвали да поддържат фермата и негодували, че шерифът им е наредил да пратят Даниъл на училище. От друга страна, сякаш не искаха и да се мотае във фермата. В деня, когато Рут ги посети, те седяха на верандата, пушеха и отговаряха на въпросите й равнодушно и едносрично. На другата сутрин Даниъл дошъл на училище с насинено лице и зачервено око. Това натъжи до болка Рут и засили решимостта й да му помогне.