Сълзата на дявола [bg]

— Ще стане ли? — попита Харди.

— Разбира се. Само не знам колко време ще ни отнеме.

Гелър извади дигиталния фотоапарат и направи няколко снимки на листа от обгорения бележник и на писмото до кмета. Свърза апарата с компютъра и започна да прехвърля снимките.

Пръстите му затанцуваха по клавиатурата. Останалите запазиха мълчание.

Пронизителен звън на клетъчен телефон ги стресна.

Паркър подскочи от изненада и бързо извади телефона си. На дисплея бе изписан домашният му номер.

— Ало?

— Паркър — прозвуча гласът на госпожа Кавано.

Сърцето му подскочи. В слушалката се чуваше хлипането на Роби.

— Какво е станало? — попита той, опитвайки да потисне тревогата си.

— Всички са добре — побърза да го успокои тя. — И Роби е добре. Само малко се уплаши. Сторило му се, че в задния двор се криел някакъв мъж. Лодкаря.

Само това не…

— Няма никой. Запалих външната лампа. Кучето на господин Джонсън пак се отвързало и скачаше из храстите. Нищо страшно. Роби обаче се уплаши.

— Дай да го чуя.

— Татко? Татко!

Момченцето заекваше от ужас. Никой друг звук не можеше да разтревожи Паркър повече от този. Той опита да си придаде бодър тон:

— Здравей, Роби! Какво става?

— Погледнах навън…

Детето заплака. Паркър затвори очи. Ужасът на сина му се предаваше и на него. Момченцето продължи:

— И ми се стори, че го видях. Лодкаря. Беше… Страшно.

— Не се ли сети, че там има само храсти? Утре ще ги отрежем.

— Не, този път беше при гаража.

Паркър се ядоса на себе си. С целия си мързел бе оставил вратата на гаража отворена, а вътре беше пълно с боклуци, които можеха да заприличат на човек в тъмното.

— Помниш ли какво правим в такива случаи?

Мълчание.

— Роби? Помниш ли?

— Взимам си щита.

— Много добре. Ами шлема? — Паркър вдигна поглед и забеляза, че Лукас го съзерцава в унес. — Сложи ли си шлема?

— Да — отвърна момченцето.

— А лампите?

— Ще ги включим.

— Колко лампи?

— Всички до последната — изрецитира момченцето.

О, тежко му беше да слуша гласа на сина си… И да знае какво му предстои. Огледа лабораторията, лицата на хората, които за една вечер се бяха превърнали в нещо повече от братя за него. Помисли си: „Можете, с малко късмет и силна воля, да преживеете без жените си, без приятелите си, без колегите си. Но не и без децата си. Никога. Те притежават сърцето ти завинаги.“ По телефона каза:

— Идвам веднага. Не се тревожи.

— Наистина ли? — попита момченцето.

— Ще карам с пълна скорост.

И затвори. Всички го гледаха безмълвно.

— Трябва да тръгвам — каза той на Кейдж. — Ще се върна, но сега трябва да вървя.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Харди.

— Не, благодаря, Лен.