Сълзата на дявола [bg]

Паркър се засмя. Абсурдно бе да си представи която и да било друга стройна блондинка да се промъква из някоя къща с автомат с лазерен мерник в ръце. За Лукас обаче това му се струваше съвсем нормално.

— Още не схващам какво искаш да ми кажеш, Кейдж.

— Нищо не искам да ти кажа. Само — че Лукас няма нужда някой да се грижи за нея. При съвместния живот, нали се сещаш, мъж и жена… не смяташ ли, че така е най-добре? Никой да не се грижи за никого. Това е правило. Можеш да си го запишеш.

Паркър предположи, че агентът говори за Джоан. Кейдж ги бе виждал заедно десетки пъти. Вярно беше, че Джоан привлече Паркър, защото търсеше някой да се грижи за нея, а той бе загубил родителите си малко преди да се запознаят и беше отчаян до побъркване. Паркър си спомни речта на Лукас преди няколко часа в Грейвсенд. Може би точно това му бе направило най-голямо впечатление у нея, не толкова способностите и самостоятелността ѝ.

Продължиха известно време в мълчание.

— МР 5, а? — попита накрая Паркър; представи си тежкия автомат на „Хеклер и Кох“.

— Да. Твърдеше, че най-много се тревожела да не би, ако се наложи да стреля по престъпник, да повреди някой от гоблените си. Тя и шие много добре. А какви бродерии прави, няма да повярваш.

— Казвал си ми го вече. А престъпника, залови ли го?

— Не. Бил избягал вече.

Паркър си спомни как се беше разгневила в Грейвсенд.

— Защо мислиш, че ми се нахвърли така? — попита.

След кратко замисляне агентът отговори:

— Може би ти завижда.

— Да ми завижда ли? Какво имаш предвид?

Кейдж обаче не пожела да отговори:

— Не ми е работа да говоря такива неща. Просто го имай предвид и не ѝ се връзвай.

— Не виждам логиката, Кейдж. Как така ще ми завижда?

— Приеми го като една от твоите главоблъсканици. Трябва или сам да се досетиш, или тя да ти каже отговора. Това е нейна работа. Аз няма да ти подсказвам повече.

— Какво ме интересува Маргарет Лукас?

Кейдж обаче не отговори; завъртя рязко волана, за да избегне поредната яма.

Евънс бе приключил разговора и си наля ново кафе от термоса. Досега бе изпил поне литър. Този път Паркър прие поканата му и отпи няколко глътки от горчивата течност.

— Как е семейството? — попита той.

Психологът се усмихна накриво:

— Дължа много игри на децата.

— Колко имате?

— Две.

— И аз. На колко са години?

— В пубертета са. Големи разбойници. — Лекарят явно не искаше да дава повече подробности. — А вашите?

— На осем и на десет.

— А, имате още няколко спокойни години.

— Най-добре е с внуците — намеси се Кейдж. — Мен слушайте. Играеш с тях, оставяш ги да се мърлят, да се мажат със сладолед, глезиш ги, а после ги изпращаш на родителите им. Сядаш пред телевизора и си пиеш бирата. Нещо да кажете?

Продължиха известно време в мълчание, накрая Евънс попита:

— Каква е тази случка със сина ви?

— Чували ли сте за Лодкаря?