Крахът на титаните [bg]

— Той предлага дипломатически бойкот на Сърбия.

— По-малко драматично може би, но и по-безопасно — предпазливо заключи Валтер.

— Твърде слабо.

Валтер поиска сметката. Беше дълбоко обезпокоен. Не искаше обаче между него и Роберт да остане лошо чувство. Имаха си доверие и си помагаха и той не искаше това да се променя. На тротоара отвън стисна ръката на Роберт и го хвана за лакътя в знак на твърдо приятелство:

— Каквото и да стане, трябва да сме заедно, братовчеде — каза той. — Ние сме съюзници и ще си останем такива завинаги.

Остави на Роберт задачата да се чуди дали говори за тях двамата, или за страните им. Разделиха се като приятели.

Закрачи бързо през Грийн парк. Лондончани се радваха на слънцето, ала над главата на Валтер беше надвиснал тягостен облак. Беше се надявал Германия и Русия да не се замесват в балканската криза, но всичко, което научи днес, мрачно вещаеше обратното. Стигна до Бъкингамския дворец, зави наляво и се отправи по улица „Мал“ към задния вход на немското посолство.

Баща му имаше кабинет в сградата — прекарваше в него една от всеки три седмици. На стената висеше портрет на кайзер Вилхелм, а на бюрото стоеше снимка в рамка на Валтер в лейтенантска униформа. Ото държеше в ръка керамичен съд. Събираше английски порцелан и обичаше да търси уникални предмети. Като се вгледа по-отблизо, Валтер видя, че съдът представлява кремава на цвят фруктиера с внимателно пробити и оформени ръбове, които имитираха кошничарска работа. Познаваше вкуса на баща си и предположи, че е от осемнадесети век.

С Ото беше Готфрид фон Кесел, културен аташе, когото Валтер не харесваше. Гъстата тъмна коса на Готфрид беше сресана на път отстрани и носеше очила с дебели стъкла. Връстник беше на Валтер и баща му също работеше като дипломат, но въпреки че ги свързваше това, не бяха приятели. Валтер намираше Готфрид за подлизурко.

Валтер му кимна и седна.

— Австрийският император е писал на кайзера ни.

— Това го знаем — бързо се намеси Готфрид.

Валтер не му обърна внимание. Готфрид все се мъчеше да го засенчи.

— Няма съмнение, че отговорът на кайзера ще е любезен — продължи той към баща си. — Но много неща могат да зависят от нюанса.

— Негово Величество още не ми е доверил нищо.

— Но ще го стори.

Ото кимна.

— Понякога ме моли за такива неща.

— Ако предложи сдържаност, може да убеди австрийците да бъдат по-малко войнствени.

— И защо да го прави? — попита Готфрид.

— За да не допусне Германия да бъде въвлечена във война заради нищожно парче земя като Сърбия!

— От какво се страхуваш? — презрително подметна Готфрид. — От сръбската армия?