Медея и нейните деца [bg]

Маша бързо се облече, обзе я чувството, че няма време за губене — Алик, без да подозира, вече я беше заразил с вътрешната си бързина. Той й държеше тънкото палтенце Сандрочкина изработка.

Навън беше безлюдно и тъмно, зимата беше от най-неприятния вид, безснежна и люта. Маша според модата преди нашествието на ботушите беше с леки обувки, а и без шапка. Алик хвана студените й костеливи пръстчета.

— Винаги ще имаме съвсем малко време, а трябва да си кажем много неща. За да приключим с по-досадните работи: за такова време трябват боти и бабешки шал, това го казвам като лекар. Колкото до стиховете ти — неусетно мина на „ти“, — частично са за боклука, но има няколко прекрасни.

— А кои са за боклука? — трепна Маша.

— Не, по-добре да кажа кои да останат — и той й изрецитира едно от току-що чутите стихотворения, което беше запомнил съвсем точно: „Като в изгнание сме в своя тлен, в бездомни изоставени простори, а есенният ден блести студен сред скръбно вледенените декори. Над гробището висне тишина, мелодии се реят в бъдещ полет, те обитават мнима близина, в която зрее утрешната пролет. И шумолящи кленови листа в невидим огън се разкървавяват, гробовете припламват във жарта, но календарът още продължава.“

— Това е в памет на родителите ми. Те катастрофираха преди десет години — обясни Маша и се учуди колко лесно говори с него за неща, които с никого не беше обсъждала.

— Живяха щастливо и умряха в един ден? — изгледа я сериозно Алик.

— Сега нямам друг избор, освен да мисля точно така…

Има бракове, които се укрепват в леглото, има бракове, които разцъфват в кухнята под звуците на потрепващия нож и телта за разбиване на яйца; има съпрузи зидари, които издирват евтини строителни материали за вилното си място, пирони, безир и стъклена вата; някои се поддържат от вдъхновените скандали…

Бракът на Маша и Алик протичаше в беседи. Девета година бяха заедно, но всяка вечер, когато той се прибираше от работа, оставяха супата да изстине и кюфтетата да загорят, докато си разкажеха важните неща, станали през деня.

Всеки от тях изживяваше живота си по два пъти: веднъж непосредствено, втори път — в преразказан вид. Преразказът леко разместваше събитията, акцентираше върху по-незначителното и внасяше лични багри в случилото се, те и двамата го знаеха и дори в порива си един към друг излагаха нещата именно така, както биха били по-интересни за другия.

— А ето нещо за теб — ще каже Алик, докато бърка горещата супа, — цял ден гледам да не го забравя…

И ще последва описание на нелеп сутрешен скандал в метрото или на дърво в двора, или на разговор с колега. А Маша домъкваше в кухнята стар том с юфки от разделителчета между страници те или самиздатска брошура, отваряше я на нужното място:

— Аз пък тук съм отбелязала нещо — ама направо специално като за теб…

В последните години отчасти си смениха ролите: по-рано той четеше повече, заравяше се по-дълбоко в културните проблеми, сега научните занимания не му оставяха време за интелектуални развлечения, още повече че не можеше да се раздели с предишната си работа в „Бърза помощ“, която не само му беше професионално интересна, но и му оставяше достатъчно време за работа в лабораторията. Аспирантурата му беше задочна, слава Богу.