Четвъртата маймуна [bg]

В устата й беше напъхана кърпа, завързана с ивица плат от ризата на господин Картър. Върху плата имаше тъмночервени петънца.

Баща ми подръпна последния възел и потупа по крака госпожа Картър.

— Готино, а? — Той се обърна към мен. Очите му блестяха като на дете на Коледа. — Носиш ли ножа си?

Ножът ми все още беше в майка ми. Търсих го къде ли не, но не открих следа от него. Поклатих глава.

Татко се намръщи.

— Трябва винаги да носиш ножа си. — Той бръкна в задния си джоб, извади неговия нож и ми го даде.

— Ша я убием ли?

— Трябва да кажеш "ще" не "ша". Умните момчета не говорят така.

— Съжалявам, татко.

— Ще говориш така само когато искаш хората около теб да си помислят, че не си толкова интелигентен колкото си в действителност. Понякога е по-добре да не си най-умният сред присъстващите. Някои хора се страхуват от онзи с по-висш интелект Ако се престориш на тъп, на тяхното ниво, те ще те приемат. Така е по-лесно да се слееш с тълпата. Но не са необходими, преструвки, когато присъстват само твоят старец и нашата красива съседка. Щом не можеш да бъдеш такъв какъвто си с приятелите и семейството си, тогава какъв е смисълът, нали така?

Не можах да не се съглася.

— Ще я убием ли, татко?

Той взе ножа от ръката ми и вдигна острието към светлината.

— Отличен въпрос, шампионе, но не мога да отговоря. Госпожа Картър държи картите за тази игра на късмета и ги стиска плътно до гърдите си. Аз лично предпочитам да не я убиваме. Предпочитам да я задържим още малко. Чувам, че тя си пада по купоните и искам да опозная добродетелите й от първа ръка. — Баща ми отново потупа коляното й. — Не е ли така, Лиза? Ти преливаш от удоволствия.

Очите й бяха приковани в острието на ножа, което красиво блестеше на светлината на шейсетватовата крушка, окачена на тавана.

Хартиеният плик на татко беше на пода до него и тихо шумолеше върху бетона. Той отново ми даде ножа.

— Ти вече си голямо момче. Искаш ли да имаш честта?

Госпожа Картър започна да се мята като бясна. Риташе и очите й щяха да изхвърчат. Тя изкрещя нещо зад кърпата в устата й, но беше невъзможно да се разбере какво. Не бях сигурен защо баща ми беше запушил устата й. Половината удоволствие не беше ли да чуваш реакцията?

Татко издърпа бялата блуза на госпожа Картър от джинсите й.

— Искал да отрежеш това от нея. Жалко е да съсипеш такава хубава, чиста дреха, но за съжаление няма друг начин да свършиш работата, когато тя е завързана за походното легло. Жалко, че не носи блуза с копчета отпред.

Госпожа Картър ожесточено клатеше глава, но нямаше шанс с баща ми. Отправих й най-окуражителната си усмивка, а после плъзнах острието в тънкия плат на блузата й и дръпнах леко. Острият ръб сряза памучната тъкан без усилие и продължих нагоре. Кокалчетата на пръстите ми докоснаха кожата на корема й и аз почувствах, че лицето ми се изчервява. Не можех да погледна нито татко, нито госпожа Картър от страх, че ще разкрия прилива на чувства, който ме завладя. Бях сигурен, че съм горещ на допир. Температурата ми се повишаваше с всяка изминала секунда. Когато опакото на ръката ми докосна сутиена й, помислих си, че ще експлодирам. Натиснах ножа и продължих да разрязвам, докато острието излезе през яката и блузата се разпори на две. Госпожа Картър се разрида.