![Зовът на костите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/9/zovt-na-kostite-bg-download.jpg)
Зовът на костите [bg]
- Автор: Редондо Долорес
- Серия: Бастан #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-450-3
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зовът на костите [bg]». Краткое содержание книги:
- Утре сутринта ще подпиша заповедта - обяви той. - Продължавайте все така, добра работа вършите. Информирайте ме за всяка ваша стъпка, важно е, в случай че се наложи да ви защитя... и...
Той спря за миг, като отново я погледна по онзи начин.
- Моля ви, вечеряйте с мен - помоли се шепнешком.
Тя го погледна изненадано, защото много умееше да съставя поведенчески профили, да тълкува невербалния език, да разпознава кога някой лъже или е нервен, и в този миг разбра със сигурност, че пред нея седи не съдия, а влюбен мъж.
В този момент мобилният й телефон звънна. Тя го извади от джоба си и видя изписано името на Флора, което само по себе си беше доста необичайно. Флора никога не й се обаждаше, дори за Коледа или за рождения й ден; предпочиташе да праща картички, безупречни и официални като самата нея.
Амая погледна объркано Маркина, който чакаше с интерес отговора й.
- Извинете ме, трябва да се обадя - каза тя, стана и излезе на улицата, за да чува далеч от растящия шум в бара. - Флора.
- Амая, обадиха се от клиниката. Явно е станало нещо много сериозно с ама.
Амая мълчеше.
- Чуваш ли ме?
- Да.
- Директорът каза, че получила пристъп и наранила един санитар.
- Защо ми се обаждаш, Флора?
- О, не бих го направила, повярвай, ако ония тъпаци не бяха позвънили в окръжната полиция.
- Обадили са се в полицията? Колко сериозно е било нападението? - попита Амая, докато в съзнанието й нахлуваха картини, които смяташе за прокудени.
- Не знам - каза Флора с тона, който използваше, когато някой злоупотребяваше с търпението й. - Казаха ми само, че полицията е там и да отидем час по-скоро. Аз тръгвам, но колкото и да бързам, ще пристигна най-рано след два часа.
Амая въздъхна примирено.
- Добре, качвам се на колата. Кажи им, че ще съм там след малко повече от половин час.
Тя влезе отново в бара, който през последните петнайсет минути се бе напълнил, и се запровира между клиентите към съдията.
- Господин съдия - каза, доближавайки се до него, за да я чуе, - налага се да тръгна, изникна нещо спешно - обясни.
Изведнъж й се стори, че е прекалено близо и отстъпи крачка назад, взимайки палтото си от облегалката на високия стол.
- Ще ви изпратя.
- Не е нужно, колата ми е съвсем близо - обясни тя.
Но той вече бе станал и вървеше към вратата. Амая го последва и докато излизаха, забеляза как я оглеждат жените от групата. Тя наведе глава и забърза след Маркина.
- Къде сте паркирали?
- Ей там, на главната улица - отвърна.
Съдията се усмихна леко, взе палтото от ръцете й и го задържа, за да се облече.
- Щом седна, веднага ще го съблека.
Тогава той го наметна на раменете й и ръцете му като че ли се задържаха там повече от необходимото. Не продума, докато стигнаха до колата. Амая отвори вратата, хвърли вътре палтото и седна.
- Лека нощ, господин съдия, благодаря за всичко, ще ви държа в течение.
Той се наведе към отворената врата и попита:
- Кажете ми, ако не ви се бяха обадили, щяхте ли да приемете?
Тя забави отговора си няколко секунди.
- Не.
- Лека нощ, инспектор Саласар - каза той и бутна вратата.
Амая запали мотора, излезе на шосето и се обърна да погледне. Маркина вече го нямаше, което я изпълни с необяснима празнота.
16
Психиатричната клиника „Санта Мария де лас Ниевес“ се намираше в отдалечена от града незалесена местност, на възвишение, оборудвано с мерки за безопасност. Те започваха с висок зид в затворнически стил, който декоративните дръвчета, металната решетка на вратата, кабинката на пазача, бариерата за достъп на коли и камерите за наблюдение не успяваха да смекчат. Място, предназначено сякаш за съхранение на голямо съкровище, а зад стените му се криеха само разстроените умове на неговите пациенти.
Патрулната кола пред входа предупреждаваше за присъствието на полиция. Амая свали стъклото достатъчно, за да покаже значката си. Полицаят я поздрави нервно и тя му се усмихна.
- Кой ръководи операцията?
- Инспектор Айеги, госпожо.
Беше извадила късмет. Не познаваше много полицаи от участъка в Естеля, в чиято юрисдикция се намираше клиниката, но с инспектор Айеги се бе засичала преди години; беше добър полицай, малко от старата школа, но честен и коректен.
За пръв път влизаше в „Санта Мария де лас Ниевес“. Съдебната заповед беше пределно ясна - майка й трябваше да постъпи в строго охранявано психиатрично заведение. Флора се бе погрижила за всичко и трябваше да признае, че клиниката бе на равнището, което можеше да се очаква от Флора, и изобщо не се вместваше в представите на Амая за строго охранявано психиатрично заведение; предполагаше, че това е най-доброто, което можеше да се купи с пари. До входа се стигаше през френска градина, а като пристъпи прага, се озова в широк вестибюл, почти като в хотел, с тази разлика, че вместо момиче на регистратурата имаше санитар в бяла униформа. Амая се приближи към плота и тъкмо се канеше да се представи, когато от един страничен коридор се появи почти тичешком униформен полицай.