Убийството на Бусе [bg]

— Ако не дойда? — попитах.

— Вече не остана място за шеги в тази работа. Няма нужда дори да го обсъждаме. Събери си мислите и се дръж както трябва. Аматьорската игра на детектив приключи, скъпа. Тук вече става въпрос и за твоя задник! Тоест за живота ти… Ако искаш да го опазиш, направи избора си според това. Е?

Междувременно обърнахме посоката по Е-5 и напредвахме, отминавайки поред Мертер, Бакъркьой, Атакьой. Завихме от разклона за Икителли. Тук за мен не е Истанбул и затова винаги, когато минавам, се учудвам. Откривам панорамата всеки път изцяло променена. Замислих се и се сетих, че често съм пътувала насам и всеки период между две идвания можеше да бъде изразен с години.

Някога медийните гиганти смятаха за голямо постижение да се прехвърлят тук един след друг, но сега отново се връщаха лека-полека към центъра на града. Отбихме в един от страничните пътища и напредвахме по междинни улици, чийто асфалт се влошаваше от време на време.

След медийните кули със съвременните конструкции гледката изведнъж се смесваше. Непосредствено до новите, поддържани и модерни сгради имаше полуразрушени сервизи за ремонт, ателиета за железни изделия и складове за строителни материали. Дори сградите оредяваха все повече. Ако стане нещо, беше невъзможно да се избяга оттук, особено в този вид. Със собствените си крака приближавах като агънце към капана.

Все повече губех доверието си в Хасан, за когото вярвах, че ще запази съществуването си въпреки София и въпреки всичко останало.

— Ето, дойдохме!

Мястото, което посочи София, бе обградено с високи стени, а желязната порта за коли беше затворена. При приближаването ни вратата се отвори сама. Продължихме към вътрешен двор, покрит с чакъл. Нито обичам да вървя върху такава настилка, нито успявам.

Сградата, пред която пристигнахме беше нова. Двуетажна. Но вътре, дори около нея, нямаше никакви признаци на живот.

София показа в последния момент, че са й останали някои човешки чувства, като каза на понечилия да слезе от колата Хасан:

— Ти стой! Ако има нужда, ще те извикаме. Да не те намесваме сега и теб.

Изкачихме стълбище с три стъпала и влязохме в сградата. София напредваше ентусиазирано и решително.

Стъпките ни издаваха звуци на токове върху повърхността от имитация на гранит, тези звуци се отразяваха и се увеличаваха в празното и широко пространство. Накратко, с всяка допълнителна подробност положението ставаше все по-страховито.

Притеснявах се от ехото на гласа си и прошепнах:

— Май няма никой друг освен нас.

София дори не се обърна.

Отпред се отвори широка двойна врата, от нея излезе пълничък човек с кръгло лице и очила и се насочи към нас. Доколкото си спомнях, Мехмет Себил не изглеждаше така. Не можеше да се е променил толкова, откакто не сме се виждали.