Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
— Ще се радвам — изчаках да видя дали ще спомене отново Бил, но не го направи. — От колко до колко?
— Ами, с Рене се каним да отидем на кино в Монро — каза тя. — Да кажем от шест и половина?
— Добре. Вечеряли ли ще са?
— О, да. Ще ги нахраня. Те много ще се радват да видят леля си Суки.
— Аз също горя от нетърпение.
— Благодаря ти. — Арлийн спря, за малко да добави още нещо, но не го направи, каза само. — До шест и половина тогава.
Прибрах се към пет. През по-голямата част от пътя шофирах срещу слънцето, което блестеше така ослепително, сякаш се бе вторачило в мен. Преоблякох се с шорти и тениска в синьо и зелено, сресах се и прихванах косата си с шнола. На кухненската масата имаше неизяден сандвич. Къщата изглеждаше голяма и празна и се зарадвах, когато видях Рене да се задава с колата заедно с Коби и Лиса.
— Арлийн има проблем с един от изкуствените си нокти — обясни той, смутен от необходимостта да говори за такъв женски проблем. — А Коби и Лиса напираха да дойдат.
Той все още беше с работните дрехи — тежки ботуши, нож, шапка и всичко останало. Арлийн нямаше да му позволи да я заведе, където и да било, докато не си вземе душ и не се преоблече.
Коби беше на осем, а Лиса на пет и двамата висяха по мен като огромни обеци, когато Рене се приведе да ги целуне за довиждане. Привързаността му към тях му спечели голяма червена точка в моето тефтерче. Усмихнах му се одобрително. Хванах децата за ръце и се запътихме към кухнята за сладолед.
— Ще се видим към десет и половина — единайсет — обади се Рене. — Става ли? — Хвана дръжката на вратата.
— Става — съгласих се.
Отворих уста да предложа да задържа децата през нощта, както бях правила друг път, но се сетих за отпуснатото телце на Тина. Реших, че тази вечер бе по-добре да не остават тук. Поведох ги към кухнята и минута или две по-късно чух стария пикап на Рене да се отдалечава шумно.
Взех Лиса.
— Едва те вдигам вече, натежала си. Коби, да не си започнал да се бръснеш?
Прекарахме на масата около половин час — докато децата ядяха сладолед и разказваха какво са правили след последното си виждане. После Лиса пожела да ми чете. Извадих бои и книжка за оцветяване и числата, написани вътре с букви, и започна да ми ги чете с известна гордост. Батко й, естествено, трябваше да докаже, че може да чете много по-добре, след което пожелаха да гледат любимото си предаване. Преди да се усетя, се беше стъмнило.
— Моят приятел ще дойде тази вечер — обърнах се към тях. — Казва се Бил.
— Мама ни каза, че имаш специален приятел — каза Коби. — Дано да го харесам. Надявам се да се държи добре с теб.
— О, да — уверих го.
Той бе изпъчил гърди, готов да ме защитава, ако специалният ми приятел не е достатъчно добър според преценката му.
— Изпраща ли ти цветя? — попита романтично Лиса.
— Още не. Но можеш да му намекнеш, че бих желала!
— О! Добре, естествено.
— Питал ли те е дали искаш да се омъжиш за него?
— Ами, не. Но аз също не съм го питала. — Естествено, Бил почука точно в този момент.
— Имам компания — рекох усмихната, когато отворих вратата.
— Чувам — отвърна той.
Хванах го за ръка и го поведох към кухнята.
— Бил, това е Коби, а тази млада госпожица е Лиса — заявих официално.
— Чудесно. Толкова исках да се запозная с вас — каза Бил за моя изненада. — Лиса, Коби, имате ли нещо против да правя компания на леля ви Суки?
Те го погледнаха замислено.
— Тя не ни е истинска леля — обади се Коби, опипвайки почвата. — Тя е приятелка на мама.
— Така ли?
— Да. И каза, че не й пращаш цветя — обади се Лиса. По изключение гласчето й прозвуча кристално ясно.
Толкова се зарадвах да установя, че е преодоляла проблема с произношението на „р“.
Бил се обърна към мен. Вдигнах рамене.
— Ами, те ме попитаха — отвърнах безпомощно.
— Хмм — произнесе умислено той. — Ще трябва да направя нещо по въпроса, Лиса. Благодаря ти, че ми обърна внимание. Знаете ли кога е рожденият ден на леля Суки?
Усетих как се изчервявам.
— Бил, — отсякох — стига!
Но той не ми обърна внимание и попита:
— Знаеш ли, Коби?
Момчето поклати глава отрицателно.
— Знам само, че е през лятото, защото последния път ходиха с мама на обяд в Шривпорт и тогава беше лято. Ние останахме с Рене.
— Много умно, че си го забелязал, Коби — рече Бил.
— Даже съм по-умен! Познай какво научих в училище онзи ден!
Коби скочи и се затича. Лиса наблюдаваше Бил с голямо внимание през цялото време, докато Коби говореше, и когато приключи, тя рече: