Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
— Да влезем вътре — каза нежно, когато приключи.
Прибрахме се в къщата през предната врата, защото още не бях отключила задната. Той ме галеше и ме успокояваше, макар да знаех, че дори не харесва кой знае колко Тина.
— Бог да те благослови, Бил — прошепнах. Прегърнах го силно, неочаквано обладана от страх, че ще ми бъде отнет. Когато ридаенето ми стихна до хлипане, вдигнах поглед с надеждата, че не съм го накарала да се чувства неудобно от прилива на чувства у мен. Изглеждаше направо бесен. Бе забил поглед в стената зад мен, а очите му пламтяха. Беше най-ужасяващото нещо, което бях виждала през живота си.
— Намери ли нещо в градината? — попитах.
— Не. Попаднах на знаци за присъствието му, следи, остатъци от миризма. Но нищо, което би могло да се внесе в съда като доказателство — отвърна той, сякаш прочел мислите ми.
— Имаш ли нещо против да останеш тук, докато стане време да… да се скриеш от слънцето?
— Разбира се, че ще остана.
Загледа ме. Разбрах, че ще го стори, с или без моето съгласие.
— Ако все още ти се налага да се обадиш по телефона, можеш да звъннеш от тук. Все ми е едно. — Исках да кажа, че нямаше значение дали ще говори за моя сметка.
— Имам карта — отвърна, изумявайки ме за пореден път.
Измих лицето си и взех успокоително, преди да облека нощницата си. Бях съкрушена колкото при убийството на баба, но по различен начин. Загубата на домашен любимец, естествено, не беше като смъртта на член от семейството. Смъмрих се, но не помогна. През главата ми минаха всякакви възможни причини, но не стигнах до никъде, освен до заключението, че бях хранила и се бях грижила за Тина в продължение на четири години и тя ще ми липсва.
11.
НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН НЕРВИТЕ МИ БЯХА ОБТЕГНАТИ. Когато отидох на работа, казах на Арлийн какво се бе случило. Тя ме прегърна силно и каза:
— Ще ми се да убия кучия син, който е сторил това на горката Тина!
Това някак ме накара да се почувствам доста по-добре. Чарлси съжаляваше също толкова. Но бе може би малко по-загрижена за шока от случилото се върху мен, отколкото за смъртта на котката ми. Единствено Сам гледаше мрачно. Според него трябваше да се обадя на шерифа или на Анди Белфльор и да им разкажа. В крайна сметка се обадих на Бъд Диърборн.
— Подобни случаи обикновено не са еднократни, — рече той — но засега никой друг не е съобщавал за изчезнало или мъртво домашно животно. Опасявам се, че случилото се изглежда като нещо лично, Суки. Този твой приятел вампирът харесва ли котки?
Затворих очи и поех дълбоко дъх. Обаждах се от телефона в офиса на Сам и той седеше зад бюрото, замислен за следващата поръчка.
— Бил си беше у тях, когато Тина бе убита и захвърлена на верандата — отговорих колкото мога по-спокойно. — Позвъних му веднага и той вдигна телефона.
Сам ме погледна озадачено, а аз завъртях очи, за да му покажа отношението си към подозренията на шерифа.
— И той ти каза, че котката е била удушена — продължи да умува Бъд.
— Да.
— У теб ли е лигатурата?
— Не. Дори не знам от какъв материал е била.
— Какво направи с котето?
— Погребахме я.
— Това твоя идея ли беше или на Бил?
— Моя. Какво друго да направя?
— Може да се наложи да я изровим. Ако разполагаме с лигатурата и котката, може би ще разпознаем дали начинът на удушаване съвпада с този при убийството на Модет и Доун — обясни Бъд подробно.
— Съжалявам, не се замислих за това.
— Е, не е чак толкова важно, след като лигатурата я няма.
— Добре, добре. Дочуване.
Затворих телефона вероятно малко по-силно, отколкото трябваше. Сам повдигна вежди.
— Бъд е кретен — рекох му.
— Бъд не е лош полицай — отвърна той кротко. — Никой от нас тук не е свикнал с такива извратени убийства.
— Прав си — съгласих се след миг. — Не беше честно от моя страна. Но той не спря да повтаря „лигатура“, сякаш е горд, че е научил нова дума. Съжалявам, но ме изнерви.
— Не очаквам да си идеална, Суки.
— Искаш да кажеш, че от време на време мога да се издънвам, да не влизам в положение и да не прощавам? Благодаря ти, шефе! — усетих как на устните ми се появи самодоволна усмивка. Протегнах се. Чак когато забелязах Сам да ме изпива с поглед при това движение, отново се смутих. — Ще се връщам на работа — рекох бързо и закрачих към вратата, внимавайки в походката ми да няма и намек за поклащане на ханша.
— Ще гледаш ли децата за няколко часа тази вечер? — попита Арлийн, леко смутена.
Припомних си последния път, когато говорихме за това, и обидата, която трябваше да понеса от нежеланието й да остави децата си с вампир. Не бях поглеждала нещата така, както една майка ги вижда. Сега Арлийн се опитваше да се извини.