Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
Сълзи бликнаха от очите ми. Бях приела факта, че баба вече я няма, когато се прибера, и започвах да свиквам, че няма с кого споделям какво ми се е случило. Но от време на време ме връхлиташе такава мъка, че едва си поемах дъх.
— Защо смяташ, че същият убиец е отговорен и за изгарянето на вампирите от Монро?
— Според мен онази вечер в бара точно той внуши на мъжете идеята за саморазправа. Смятам, че е този, който ходеше от група на група и ги настройваше. Цял живот съм живяла тук и никога не бях виждала тукашните хора да се държат така. Трябва да има причина за това, което направиха.
— Той е разбунил духовете и е инициирал подпалването?
— Да.
— Подслушването не доведе ли до нищо?
— Не — признах мрачно. — Но това не означава, че утре ще е същото.
— Ти си оптимист, Суки.
— Да, такава съм. Налага се да бъда.
Помилвах го по бузата, мислейки как оптимизмът ми бе оправдал съществуването си, откакто той се бе появил в живота ми.
— Продължавай да слушаш, след като смяташ, че може да е от полза, — поде той — а аз засега ще работя върху нещо друго. Ще те видя утре вечер у вас, става ли? Може да… не, ще ти обясня тогава.
— Добре — бях любопитна, но Бил очевидно не беше готов да сподели.
По обратния път, докато следвах светлините на автомобила му до отклонението за вкъщи, се замислих колко ли по-страшни биха били последните няколко седмици без чувството за сигурност от присъствието му. Когато влизах предпазливо в отбивката, ми се прииска Бил да не бе сметнал за необходимо да се прибира, за да проведе няколко важни телефонни разговора. През няколкото нощи, които прекарахме разделени, не че точно си умирах от страх, но все пак бях доста напрегната и неспокойна. Сама в къщата, прекарвах доста часове, обикаляйки да проверявам вратите и прозорците. Не бях свикнала да живея по този начин. Чувствах се неспокойна при мисълта за предстоящата нощ.
Преди да сляза от колата, огледах двора, слава богу, преди да тръгна за бара, бях оставила външните лампи да светят. Нямаше никакво движение. Обикновено Тина се появяваше подтичвайки, когато се прибирах отнякъде, и умираше от желание да влезе вкъщи за малко котешка храна, но тази вечер вероятно беше на лов в горичката.
Отделих ключа за къщата от останалите на ключодържателя и се втурнах към входа. Пъхнах ключа, превъртях го с рекордна бързина, затръшнах вратата и заключих.
Не мога да живея по този начин, помислих си, тревожно поклащайки глава. В този миг нещо удари вратата. Изпищях, преди да се усетя. Хукнах към безжичния телефон до дивана. Набрах номера на Бил и обиколих стаята, за да спусна щорите. Ами ако дава заето? Нали каза, че се прибира, за да говори по телефона. Но го хванах тъкмо когато влиза, гласът му в слушалката бе задъхан.
— Да? — Винаги звучеше недоверчиво.
— Бил, — изстенах — отвън има някой.
Той тресна телефона. Вампир в действие.
Дойде за две минути. Надничайки изпод леко повдигнатите щори, го зърнах да приближава към двора, изскачайки иззад дърветата с такава скорост и толкова безшумно, колкото човек никога не би могъл. Беше невероятно облекчение да го зърна. Веднага ме хвана срам, че му звъннах за помощ, трябваше сама да се оправя със ситуацията. И тогава се зачудих — че защо пък? Ако познаваш някого, който е практически непобедим и твърди, че те обожава, някой, който е почти невъзможно да бъде убит, някой с необикновена сила, е естествено да му се обадиш.
Движейки се уверено и безшумно, Бил огледа двора и горичката. Най-после приближи до стълбите и се приведе над нещо на верандата. Не можех да видя точно какво е. Когато се изправи, държеше нещо и лицето му бе съвсем безизразно.
Това никак не беше добре.
С нежелание отидох до входната врата и отключих. Бутнах мрежата.
Държеше котката ми.
— Тина? — произнесох, чувайки гласа си да трепери, без да ми пука от това. — Мъртва ли е?
Бил кимна.
— Какво? Как?
— Мисля, че е удушена.
Лицето ми се сбръчка. Бил стоя с котката в ръце, докато не спрях да плача.
— Така и не купих дъбовото дръвче — рекох поуспокоена, но не звучах особено стабилно. — Може да я погребем в онзи трап.
Заобиколихме отзад. Той държеше Тина, опитвайки се да изглежда нормално, а аз — да не се разплача отново. Бил коленичи и положи малката черна топка на дъното на ямата. Взех лопатата и започнах да я запълвам, но когато видях пръстта да пада по козината на Тина, отново се облях в сълзи. Бил пое тихо лопатата от ръцете ми. Обърнах се с гръб, а той довърши ужасната работа.