Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Похвална е грижата ти за страдащите, добри човече! — Анастасия сама видя, че този мъж има голяма обич към хората.
— Дал съм клетва в окрилящите богове и богини, свидетели на деянията ми, че според, знанието и силите си ще облекчавам всички болни — отвърна, сякаш да оправдае благодеянието си.
— Чух, че даваш безплатни церове на сиромаси — това също е висока милост, щото някои неуки лечители, дето ги срещнах в Калофер, вземат от хората грошове, без да им дават нужното избавление.
— Така е било винаги, хората и тяхната воля са разни — едни човеци са създадени да градят свет, други — да рушат зидовете на този свет — той отливаше отвара от тъмно стъкло, крадешком гледаше Анастасия в лицето и поискаше ли да каже нещо, облизваше устните си, защото от много смут влагата в гърлото му чезнеше, объркваше думите за света, пък туй, дето се накани да каже, го хвърли в огън.
— Ти спомени на хаджи Ана, че ще ви споходя в новогодишната вечер… Нали тя рече да бъдем тримата!
— В новогодишната вечер ли? — Анастасия разбра желанието му. — Не е ли по-добре да идеш в Енина при жена си и своя син. Те имат нужда от теб, ще те чакат…
— Да ида в Енина е мой дълг, госпожице, но и моя мъка… От много години нямам обич, която да просветли душата ми, от години търся човек да зарадва дните ми… — той остави шишето на масата, понеже ръцете му трепереха. — А най-сетне срещнах теб!
— Какво говориш? — Анастасия погледна навън, вдигна шала върху главата си, поиска да тръгне, ала… ръката на Михал грабна отведнъж нейната.
— Не си отивай! Остани още малко при мен! — истината бе силна като камък на дъното, от който давещият се в голяма вода търси спасение. Наставницата, бавно изтегли ръката си.
— Доброплодни човече, върви си по пътя и ме забрави! След месец ще тръгна за Плевен, където ме чакат момите за ограмотяване… Имам дългове към девиците както имаш и ти към страдащите, към Енина…
— Недей! — Анастасия чу зад гърба си, а като се обърна да затвори вратата, видя Хекимина пак състарен, бледолик, злочест, безсмислен за себе си.
В самата новогодишна нощ, когато градът не искаше да заспи, а от къщите, затрупани в сняг, се лееше вино, с песни, по улицата от чаршията към крайната махала на крушовата градина вървеше само един човек. Загърнат в голяма кожена шуба, объркан от самотно пиянство, той бързаше към дома на хаджи Ана.
Щом бутна вратата на голямата одая и застана на прага, забрави да рече добър вечер, защото очите му веднага спряха на Анастасия, погледа я малко, пристъпи напред и едва тогава си каза думата:
— Хаджийке, налей ми едно менче вино! Тутакси ще ти го платя! — измъкна ръка от джоба на шубата си, отвори длан и в пръстите на дясната ръка светна голяма златна монета. Друга, малка златна пара, сложи на масата.
— Михале, бива ли за едно менче вино да ми даваш златна пара? Аз те поканих — хаджи Ана поиска да се надигне и да иде за вино, но Хекимина я спря.
— Тази пара ти давам, че ме срещна с наставница. Анастасия! — вече бе изпил менче вино и приказката му вървеше. — Тази голяма пара давам на плевенската мома от признателност, че я има на свет!
— Боже! — хаджи Ана се обърка от дарението на Хекимина, щото го знаеше като почтен. — Моята дружка наистина има златна душа, но златна душа не се купува със злато!
— Щом не ще обич, ще и дам злато! — беше сърдит още отпреди четири дни, когато Анастасия го остави, без да му каже сбогом.
— За каква обич говориш, Михале, наставницата е мома, пък ти имаш и жена, и деца, и грижи — хаджийката чак сега разбра, че Хекимина е пил.
— Никого никъде нямам, хаджийке, пък и мен вече ме няма! — той седна на столчето пред софрата, бутна голямата пара по-близо до Анастасия, като че искаше да купи думите й. Наставницата остана все тъй безмълвна, та хаджи Ана трябваше да отвърне вместо нея.
— Не ти прилича на възрастта да задяваш госпожицата. Нещо ти е отслабен умът — щом изговори, усети, че засегна лечителя, пък той кротко се съгласи.
— Отслабен ми е умът, верно… Ама за такава немощ не знам цер… И надали некога човеци са търсили лек против омая.
Хаджи Ана сложи паница с печено свинско месо пред Хекимина, отля му вино в друга паница и му каза, че е по-добре да яде.
— Не ща да ям! Няма да ям, додето твоята дружка не ми даде дума, че ще остане в Заара! — макар непозволени, излиянията му бяха честни, дълго мислени отпреди.
— Моята дружка ще се върне в Плевен, защото там я чака някой… Дала е дума на добър мъж, сгодена е с него, та през пролетта ще се венчаят! — рече, за да озапти мъжките стремления, взе менчето и тръгна към зимника да налее вино. Хекимина викна след нея, като да се бранеше от зло куче.