Пастир на Дявола
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пастир на Дявола». Краткое содержание книги:
Изстрелите отекнаха из долчината, а после настъпи тишина. Чуваше се само ръмженето на двигателя на джипа.
Екщайн погледна към Макс, който държеше с две ръце пистолета между краката си. Беше се превил напред, сякаш го болеше стомах.
— Улучен ли си? — Екщайн не съзнаваше, че вика. Престрелката го беше оглушила.
Отговор не последва.
— Макс!
— Не. — Макс бавно поклати глава. Вдигна поглед към Екщайн. Очите му блестяха, пълни със сълзи. — А ти добре ли си?
Екщайн изобщо не се чувстваше добре, но не беше ранен. Огледа кабината на джипа и забеляза две дупки в брезента между себе си и Макс. Явно някой е успял да стреля, преди да умре, но сред ада на престрелката човек рядко забелязва подобни неща.
— Добре съм — прошепна Екщайн и избърса надвисналата от веждата му капка пот. Осъзна, че продължава да стиска пистолета, докато кара. Спусна предпазителя му и го остави върху таблото.
Макс дойде на себе си, избърса потта от челото с ръкав и се размърда на мястото си. Погледна назад през вдигнатата част на брезентовия покрив. Три дребни трупа лежаха върху пътя с изкривени крайници и зяпнали уста. Смъртта отдавна не го тревожеше в професията му на хирург, но това, че отново беше убил, предизвика вълна на прилошаване. Той се облегна назад и пое дълбоко дъх.
— Е — прошепна той. — Сега я свършихме.
— Така е. — Екщайн мислеше за същото. — Това ще докара отгоре ни половината Африка. Не че имахме някакъв избор.
— Можехме просто да обърнем.
— А после? — Екщайн разбираше чувството за вина у Макс и го остави сам да стигне до отговора.
— Знам. Щяха да извикат целия взвод и да ни подгонят, а после да ни размажат с РПГ.
— Точно така.
За момент Макс се замисли над заключенията си, а после започна да възприема оживяването им като достатъчно справедливо.
— Е, Бен-Цион ще се зарадва — прошепна той. — Поне ще разбере, че не си се размекнал.
— Да. Убитите винаги предизвикват онази гадна негова усмивчица, щом като са в полза на кариерата му.
Внезапно крепостта се изправи пред тях, след като прехвърлиха последната височина по пътя. Екщайн разбра, че престрелката е била чута и наемниците на Крумлов са нащрек и готови за действие. Той погледна Макс.
— Хвани пистолета си за дулото и го извади през прозореца.
Макс се поколеба.
— Откъде да знаем дали бунтовниците вече не са завзели лагера?
— Ако са го завзели, ще ни убият. Ако не са, хората на Крумлов ще ни убият. Освен ако не са съвсем сигурни, че сме обезоръжени.
Макс изпразни оръжието си и бързо го показа през прозореца, хванато за дулото. Екщайн направи същото. Спряха сред облак прах и пръснати камъчета точно пред високите заграждения от бодлива тел, но прахът отразяваше светлината на фаровете и те не можеха да видят нищо пред себе си.
— Вие там! — Беше гласът на Манчестър, висок и заплашителен. — Загасете си проклетите фарове, докато не съм ви отнесъл гадните глави!
Екщайн угаси фаровете и двамата с Макс потънаха в тъмнина.
— Аххх — въздъхна мрачно той. — Няма друго място така хубаво като дома…
Сиропиталището на Крумлов никак не приличаше на летен лагер, но в минутите, след като на джипа на Екщайн беше разрешено да мине през портала, придоби нереалните качества на подобно почивно място вместо истинския си вид на африканско чистилище, пълно с болести и необосновани надежди. Нощта беше мека и тъмна и докато „лагерните възпитатели“ се събираха пред отвора на подковата на крепостта, децата продължиха игрите си. По-силните тичаха и се смееха, без да се тревожат от надвисналата беда, която за възрастните беше напълно реална.
Цели десет минути Екщайн и Макс понасяха тежката критика за действията си. Източникът й, естествено, беше Доминик. Сестрата беше разярена, че децата й внезапно са попаднали под двойна опасност, и отказваше да приеме логиката, че двамата израелци не са имали друг избор, освен да стрелят.
— Можехте поне да се опитате първо да ги убедите. — Тя стоеше със скръстени ръце върху гърдите си, очите й хвърляха пламъци, а устните й се свиваха недоволно.
— Опитахме — каза Макс, но гласът му беше някак тих, сякаш внезапно са го върнали в детската градина и учителката там му се кара. Току-що се беше запознал с младата жена, но от красивото й лице се излъчваше такава морална сила, че той се чувстваше като непохватен ученик пред нея.
Екщайн не каза нищо. Не се гордееше с убийствата, но вече беше обмислил сто пъти случката и стигна до заключението, че не е съществувала друга възможност. Въпреки това приемаше яростта на Доминик като заслужено наказание и се чувстваше странно привлечен към нея. Докато тя му се караше, той внезапно си я представи как би изглеждала в домашна разпра с любимия и онова, което последва, бяха еротични картини, които го накараха да се изчерви. Бързо ги изгони от ума си, чудейки се какво всъщност му става.