Вампирът Лестат

Дългата й тежка коса отново се бе разпиляла по раменете й. Вбесена, тя я прихвана с две ръце.

После изведнъж тя изсъска тихо и тялото й се скова. Тя стискаше дългите си букли и ги гледаше втренчено.

— Боже мой! — прошепна. А после се загърчи, пусна косата си и изпищя.

Писъкът й ме парализира. Бяла мълния от болка прониза главата ми. Никога не бях я чувал да пищи. И тя отново изпищя, сякаш изгаряше в пламъци. Беше залитнала към прозореца и надаваше все по-силни писъци, втренчена в косата си. Докосна я и отдръпна пръста си от нея, все едно гореше. Замята се на прозореца, пищеше и се гърчеше, сякаш се опитваше да избяга от собствената си коса.

— Престани! — креснах, сграбчих я за раменете и я разтърсих. Тя се задъхваше. Веднага разбрах каква бе причината. Косата й бе израсла отново! Докато е спала, тя бе израсла отново до предишната си дължина. И беше още по-гъста и още по-лъскава. Ето какво не беше наред с външността й, бях го забелязал, и в същото време не бях го видял! И тя току-що го бе видяла сама.

— Престани, престани веднага! — креснах по-силно. Тялото й се гърчеше толкова яростно, че едвам успявах да я удържа в прегръдките си. — Израснала е отново, това е всичко! Това е естествено за теб, не виждаш ли? Нищо и никакво!

Тя се давеше, опитваше се да се успокои, пипаше косата си и пищеше, сякаш по пръстите й се издуваха мехури. Опита се да се изтръгне от мен, после заскуба косата си, обзета от истински ужас.

Този път я разтърсих мощно.

— Габриел! — извиках. — Разбираш ли ме? Израсла е отново и ще израства всеки път, когато я отрежеш! В това няма нищо ужасно, в името на ада, спри! — струваше ми се, че ако тя не престане, аз сам ще се развилнея. И аз треперех като нея.

Тя спря да пищи, само охкаше тихичко. Никога не бях я виждал такава, през всичките дълги години в Оверн. Тя се остави да я заведа до пейката край камината, на която я накарах да седне. Тя притисна с ръце слепоочията си и се опита да успокои дъха си, тялото й бавно се люлееше напред-назад.

Огледах се за ножици. Нямах. Златната ножичка бе паднала на пода в криптата долу. Извадих ножа си.

Тя тихичко ридаеше, захлупила лице в шепи.

— Искаш ли пак да я отрежа? — попитах я.

Тя не отговори.

— Габриел, чуй ме! — хванах ръцете й и ги дръпнах от лицето. — Пак ще ти я отрежа, ако желаеш. Всяка нощ ще я отрязвам и ще я изгарям. Това е всичко.

Тя ме гледаше, изведнъж обзета от такъв съвършен покой, че не знаех какво да правя. По лицето й бе размазана кръв от сълзите й, по ризата й имате кръв. Кръв по цялата й риза.

— Да я отрежа ли? — попитах я отново.

Тя изглеждаше така, сякаш някой я бе ударил и разкървавил. Лицето й. Очите й бяха широко отворени и учудени, кървавите сълзи се лееха от тях и се стичаха по гладките й бузи. И докато гледах, те спряха да текат, потъмняха и засъхнаха по бялата й кожа.