Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
Връщам се обратно в леглото, просвам се върху възглавниците и отпивам яка глътка от новата бутилка. Затварям очи от удоволствие, когато живителната течност затопля по невероятен начин цялото ми същество, преминава във вените и успокоява съзнанието ми, както го правеше нежният поглед на Деймън.
Отпивам отново и отново, прекалено бързо, безразсъдно, не както го правех до днес. Но това е, защото съживих спомена за него и искам по-бързо да го залича отново. Затова продължавам в същия дух — пия, лоча, къркам, докато най-после постигам желания покой, докато споменът избледнява и изчезва заедно с разсъдъка ми.
Събуждам се и усещам мека топлина, странно спокойствие и всепоглъщаща любов. Сякаш съм част от златен слънчев лъч, сигурна, щастлива и уверена в себе си. Иска ми се да остана в този лъч завинаги. Стискам очи, за да съхраня мига зад клепачите си, но нещо започва да ме гъделичка по носа. Въпреки нежеланието си отварям очи и веднага се изправям в леглото.
Притискам ръце към гърдите, за да успокоя барабанните удари на сърцето си, и се осмелявам да погледна отново към оставеното на възглавницата до мен черно перо.
Същото, което носех вечерта на Хелоуин, облечена като Мария–Антоанета.
Същото, което Деймън си взе като сувенир.
И разбирам, че той е тук.
Поглеждам часовника и онемявам. Как е възможно да съм спала толкова дълго? Оглеждам стаята и съзирам забравената в багажника на колата картина. Намирам я облегната на срещуположната страна, оставена там, явно за да я видя. Но вместо очакваната версия на Деймън за „Жена с жълта коса“ виждам момиче със светлоруса, почти бяла коса, което тича из тъмен и тънещ в мъгла каньон.
Като онзи от съня ми.
И без да знам защо, грабвам якето, нахлузвам джапанките за баня, изтичвам в стаята на Сабин и намирам ключовете в чекмеджето на нощното й шкафче. После хуквам към гаража. Нямам никаква представа къде искам да отида и защо, знам само, че трябва непременно да съм там. Останалото ще разбера, когато стигна.
Поемам на север и се отправям към центъра на Лагуна. Оттам излизам на обичайния път по крайбрежната, после завивам към „Бродуей“ и лавирам между пешеходците. Най-после подминавам гъмжащите от народ улици, инстинктивно натискам газта и изминавам така няколко километра. Задминавам една кола и свивам към парка. Оставям колата на паркинга, грабвам ключовете и мобилния и хуквам по алеята.
Мъглата се спуска толкова бързо, че почти не виждам какво става пред мен. Нещо в главата ми нашепва да се върна и да се прибера у дома, казва ми, че да остана съвсем сама на това усойно място в падащия мрак е истинска лудост, но аз не мога да спра. Обречена съм да продължа напред, краката ми се движат сякаш от само себе си, не ме слушат и не мога да направя нищо друго, освен да ги следвам.
Пъхам ръце в джобовете, свивам се на кравай от студ и вървя срещу вятъра, без да знам къде отивам и защо, както не знам как и защо дойдох дотук. Но знам, че ще разпозная мястото, когато стигна дотам.
В този момент удрям пръстите на крака си в един голям камък, падам и изревавам от болка, но телефонът звънва и докато отговоря, съм успяла да докарам рева до жално скимтене.
— Да? — казвам задъхано, докато се опитвам да стана. Дишането ми е плитко и забързано, мускулите ми треперят.
— Така ли отговаряш напоследък? Защото това „да“ не ми харесва много.
— Какво става, Майлс?
Най-после се изправям на крака и продължавам по алеята, този път по-внимателно.
— Само исках да ти кажа, че изпускаш страхотно парти. И понеже всички знаем колко си падаш по купоните напоследък, реших да те поканя. Макар че, да ти кажа честно, всичко изглежда по-скоро шантаво, отколкото забавно. Трябва да го видиш. Имам чувството, че всички странни типове са се изсипали в каньона. Прилича ми на вампирско сборище. Очакваме само граф Дракула.
— Хевън там ли е? — питам и докато произнасям името й, стомахът ми неволно се свива на топка.
— Да, търси Дрина. Помниш ли онова парти, дето било голямата тайна? Е, мисля, че става дума за това. Момичетата не умеят да пазят тайни, дори и ако са техни собствени.
— Мислех, че вече не си падат по готическата мода.
— Хевън също си мислеше така и сега е бясна, защото не се е облякла подходящо.