Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
Излизам на балкона и поглеждам към сивото, натежало от дъждовни облаци небе. Но аз не говорех за времето, има предвид себе си. Новата Евър.
Новата подобрена версия на Евър без ясновидски способности.
— Напомня ми за дома — казвам замечтано, връщам се в стаята, събличам нощницата и влизам под душа.
Още с влизането в колата Майлс ме поглежда и зяпва от изумление.
— Какво по…
Оглеждам заедно с него блузата без качулка, късата дънкова пола и мокасините, целия екип, съхраняван като реликви от миналия ми живот от Сабин, и се усмихвам щастливо.
— Съжалявам, но не се качвам в коли на непознати. — Хваща Майлс дръжката и се прави, че слиза от колата.
— Аз съм, Майлс. Честна дума, да пукна, ако… добре де просто ми повярвай — казвам през смях. — Затваряй вратата. Ако изпаднеш по пътя, ще трябва да те събирам и сглобявам, а това значи да закъснеем за училище.
— Не вярвам на очите си — зяпа ме изненадано той. — Кога стана това? И как стана? До вчера се обличаше като арабка, а днес ми се появяваш с тоалет от гардероба на Парис Хилтън.
Усмихвам се, натискам газта толкова силно, че гумите занасят по мокрите от дъжда улици, и намалявам чак когато се сещам, че вътрешният ми радар вече не работи.
— Сериозно, Евър, какво става, за бога? — Върти се неспокойно на седалката Майлс. — Олеле, ти май още си пияна.
— Не съм — отвръщам малко по-бързо от необходимото. — Ето какво се случи — най-после излязох от черупката си. Може би първите няколко месеца ще ми е малко… непривично. Но да знаеш, че това съм истинската аз.
Кимам за по-голяма убедителност и се моля да ми повярва и да не ме пита повече дали съм пила.
— И избра най-мрачния и дъждовен ден, за да излезеш от черупката си?
Завивам към паркинга и казвам:
— Нямаш си представа колко прекрасен ден е днешният. Напомня ми за дома.
Паркирам на най-близкото свободно място и двамата хукваме към вратата с вдигнати над главите си раници, понеже никой от нас не носи чадър. Обувките ни джапат в локвите, водата плиска по краката ни. Хевън ни чака под стряхата и аз едва не се хвърлям на врата й от радост, когато установявам, че около главата й няма никаква аура.
— Какво, по дяволите… — оглежда ме от глава до пети тя.
— Ама вие наистина трябва да се научите да завършвате изреченията си — засмивам се с глас.
— Без майтап, коя си ти? — продължава да ме изучава тя.
Майл също се засмива, прегръща ни и двете и ни повежда към входа.
— Не обръщай внимание на мис Орегон. Тя си мисли, че днес е най-прекрасният ден.
Влизам в класната стая и си отдъхвам, когато разбирам, че вече не виждам и не чувам нищо, което не бих искала. Стейша и Онър веднага започват да си шушукат и да оглеждат дрехите, обувките, прическата и грима ми, но аз си сядам на чина и изобщо не се занимавам с тях. Сигурна съм, че нито една тяхна дума не може да се нарече мила, но фактът, че вече нямам достъп до точните им мисли, променя напълно нещата. И когато ги хващам да ме оглеждат, им се усмихвам и им махам с ръка. Това съвсем ги изкарва от релси и те обръщат глави.
Но в третия час по химия замайването ме напуска, отстъпва място на образи, цветове и звуци, които заплашват да ме премажат психически.
Вдигам ръка, моля да напусна за малко класната стая и едва се добирам до коридора. Клатушкам се като разглобена към шкафчето си. Спирам и се взирам в него, опитвайки се да си спомня последователността на числата за ключалката.
Не беше ли 24, 18, 12, 3? Или 12, 18, 3, 24?
Оглеждам се безпомощно, болката в главата ми набира скорост, очите ми се пълнят със сълзи. Изведнъж се сещам. Беше 18, 3, 24, 12. Отварям, разравям бързо купа с учебници и тетрадки, избутвам ги навън и изобщо не обръщам внимание, че се пръскат по целия коридор. Единствената ми мисъл е да стигна по-бързо до бутилката за водка, треперя от желание да усетя сладкото облекчение от първата глътка.
Отвъртам капачката, отмятам назад глава и отпивам голяма глътка, последвана от втора, после още една и още една. Надигам за последен път с надеждата да задържа алкохолната омая поне до обяда, но в същия миг чувам зад гърба си:
— Задръж малко. Усмихни се. Не искаш? Нищо, пак ще те снимам.
С ужас виждам Стейша да се приближава с високо вдигнат фотоапарат, на екрана, на който се вижда как пия жадно от водката.
— Кой би повярвал, че си толкова фотогенична! Но как да разбере човек, когато удоволствието да те видим без качулка е рядко и непредсказуемо явление?