Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
— Смятаме, че го стеснява до един-единствен кандидат, способен на подобна дързост.
— Дино ще каже, че вие, украинците, сте побъркани на тема руснаци. Всички го знаят. Винаги обвинявате руснаците за каквото ви падне.
— Представи си, че този път е истина?
— Никой от нас не може да победи руснаците.
— Не и поотделно.
— Това ли е предложението ти? Ще се погрижа Дино да го получи.
— Въпросът е сериозен. И много спешен — повтори Грегъри.
— Аз също се отнасям сериозно към него. Ще предам думите ти на Дино при първа възможност. Може той да потърси лична среща с теб. В офиса на таксиметровата компания.
— Където ще го посрещнем със същата любезност, с която бях посрещнат тук.
— Възможно е да се научим на повече доверие едни към други — каза Джетмир.
— Само времето ще покаже.
— Може би ще станем приятели.
Грегъри не отговори. Просто си тръгна. Закрачи по тротоара на запад, към Сентър Стрийт. Джетмир го изпрати с поглед. После се обърна и влезе вътре през вратичката в портала и тръгна покрай ниската ламаринена барака, от която се носеше вой на триони и мирис на бор.
Телефонът му иззвъня в този момент. Новините бяха лоши. Един от хората им, охранител в нощен клуб на име Гезим Ходжа, бил открит полумъртъв в багажника на собствения си автомобил, зарязан в покрайнините на стар западнал квартал. Обаждането дошло от стара тяхна клиентка, която преди неведнъж вземала заеми и сега се надявала да получи червена точка. За момента нямало заподозрени, но районът бил поставен под наблюдение. По улиците били изпратени още коли. Всички получили заповед да си отварят очите на четири.
Ричър и Аби напуснаха квартала, в който живееше семейство Шевик, като се върнаха по обратния път и се стараеха да са далече от паркирания автомобил с двамата украинци вътре. Вървяха по малки странични улички, докогато бе възможно, и едва в последния момент завиха надясно и излязоха на главната улица, която минаваше покрай бензиностанцията с щанда за сандвичи и салати и продължаваше към центъра на града. Почувстваха се по-добре. Но оттук нататък нямаше да има къде да се скрият. Слънцето грееше ярко. Въздухът бе кристалночист. Заобикаляше ги най-обикновен градски пейзаж. Отляво се издигаше триетажна тухлена сграда с прашни прозорци и изпочупени врати. После тротоар, застлан с тухли, каменен бордюр, асфалтирана улица, отново каменен бордюр и тухлен тротоар. Отдясно триетажна тухлена сграда с прашни прозорци и изпочупени врати. Никъде не се виждаше прикритие, по-високо от противопожарен кран или по-широко от уличен стълб.
Беше въпрос на време да ги открият.
Телефонът на Аби иззвъня. Тя вдигна. Беше Вантреска. Аби включи на високоговорител и продължи напред с телефона върху протегнатата си длан. Приличаше на йероглиф от древноегипетска гробница.
— Взех Бартън и Хоган — каза Вантреска. — И двамата са добре. С мен са в колата. Разказаха ми какво се е случило снощи. Все още никой не е идвал в дома им.
— Къде сте сега? — попита Ричър.
— Отиваме към дома на Аби, както тя самата предложи. Бартън знае адреса.
— Не, елате първо да ни вземете.
— Те ми казаха, че имате кола.
— Уви, вече не е на наше разположение. Изчезна заедно с онзи нещастник в багажника. Затова се разтревожих за дома на Бартън.
— Никой не е идвал там — повтори Вантреска. — Засега. Очевидно нещастникът не е проговорил. Не бих се учудил, ако не е в състояние да говори. Бартън ми разказа за китарата.
— Здрав инструмент — отвърна Ричър. — Работата е там, че в момента вървим пеша. Изложени сме на опасност от всички страни. Нуждаем се от спешна евакуация.
— Къде точно се намирате?
Това бе труден въпрос. Наоколо почти не се виждаха улични табелки. Бяха или избелели, или ръждясали, или изобщо липсваха. Вероятно стълбовете с имената на улиците са били отнесени от някой трамвай в годината, в която е потънал „Титаник“. Или в годината, когато е открит „Фенуей Парк“, най-старият стадион в бейзболната лига. Аби направи нещо с телефона си. Остави Вантреска на линия, но и извика някаква карта на дисплея. Върху картата се появиха пулсиращи сини сфери и стрелки. Така тя откри имената на улицата, по която вървяха, и на най-близката пряка.
— Пет минути — обяви Вантреска. — Може би десет. Настъпва сутрешният час пик. Откъде точно да ви взема?
Още един добър въпрос. Не можеха да застанат на някой ъгъл, сякаш чакат такси. Не и ако искаха да се скрият от вражески погледи. Ричър се огледа. Не откри удобно място. Малки складове и магазини, които още не бяха отворили. Всичките западнали, дори жалки на вид. Места, където след десет часа пристигат уморени болнави мъже и жени и се озъртат, преди да влязат. Ричър бе виждал всякакви градове. Добре ги познаваше. На следващата пряка имаше черна дъска, висока до кръста, подпряна на тротоара, най-вероятно реклама на кафене. То със сигурност щеше да работи по това време, но можеше да се окаже неприятелска територия. На вратата нямаше да има охрана — не и пред такова заведение на такава улица, — но зад машината за еспресо може би седеше симпатизант, който също се надява да смъкне няколко процента от лихвата по своя заем.