Свечеряване [bg]

Сама си си виновна, упрекна се мислено, за да спре прилива на самосъжаление. Ти беше тази, която постоянно му опяваше за това, че са братя и че трябва да се подкрепят. И именно ти го убеди, че може да се довери на Деймън. Сега ще си поемеш последиците.

— Деймън — заговори тя, — търсих те. Исках да те попитам… за Стефан. Нали знаеш, че ме изостави.

— Разбира се. Вярвам на думите му, че е за твое добро. Той ме остави да бъда твой бодигард.

— Тогава излиза, че си го видял преди две нощи?

— Разбира се.

И — разбира се — не си се опитал да го спреш. Така че всичко се нареди за теб колкото е възможно по-добре, помисли си Елена. Никога досега не бе копняла по-силно да се възвърнат способностите, които бе притежавала като дух, преди да осъзнае, че Стефан наистина е заминал и се намира някъде адски далеч, отвъд досега на всички човешки същества.

— Е, аз няма да го оставя просто така да си замине — рече тя равнодушно, — независимо дали е заради мое добро или поради някаква друга причина. Ще го последвам — но първо трябва да узная къде може да е заминал.

— Мен ли питаш?

— Да. Моля те, Деймън, трябва да го намеря. Нуждая се от него. Аз… — Гласът й пресекна, задавен от напиращите сълзи. Трябваше да се окопити.

Но в този миг осъзна, че Мат й шепнеше много тихо:

— Елена, престани. Мисля, че така само ще го вбесим още повече. Погледни небето.

Девойката и сама го усещаше. Кръгът от дървета сякаш се бе сгъстил около тях, по-тъмен от преди, заплашителен. Елена бавно повдигна глава и се озърна. Точно над тях сивите облаци се скупчиха, като перестите облаци отстъпваха пред кълбовидните, които на свой ред ставаха все по-буреносни — концентрирани точно над мястото, където се намираха.

На земята започнаха да се оформят малки вихрушки, които повдигаха боровите игли и изпопадалите листа. Тя никога досега не бе виждала нещо подобно. Цялата поляна се изпълни със сладникава, но чувствена миризма, благоуханна смесица от екзотични масла и ароматите на дългите, мрачни зимни нощи.

Загледа се в Деймън, докато вихрушките се надигнаха още малко и около нея се завихри сладкото ухание на борова смола и други аромати, за да се просмуче в дрехите й и да се докосне до плътта й. Тогава разбра, че бе прекрачила някакъв невидим предел.

Не можеше да защити Мат.

В онази бележка в дневника ми Стефан ми каза да се доверявам на Деймън. Стефан го познава по-добре от мен, припомни си тя отчаяно. Но и двамата знаем какво в крайна сметка иска Деймън. Какво винаги е искал. Мен. Моята кръв…

— Деймън, — заговори тя тихо, но млъкна. Без да я поглежда, той й протегна ръка.

Почакай.