Свечеряване [bg]

Всичко това обаче на бърза ръка се изпари от ума й, когато Мередит привърши разговора.

— Какво ти каза? Какво? Какво? — В тъмното Бони не можеше да вижда ясно лицето на Мередит, но й се стори пребледняло. Когато Мередит заговори, опасенията на Бони се засилиха.

— Госпожа Флауърс работила нещо в градината си и тъкмо се канела да се прибере в къщата си, когато забелязала нещо скрито сред бегониите. Каза, че й приличало на вързоп, забутан там от някого, между храстите и стената. От вързопа се подавало парче плат.

Бони се почувства както издухана от внезапно връхлетял вятър.

— И какво се оказало?

— Ами торба, най-обикновена торба, натъпкана с дрехи и обувки. Имало и ботуши, и ризи, и панталони. Всички принадлежали на Стефан.

Бони изпищя тъй силно, че доктор Алпърт неволно извъртя волана и после с усилие овладя джипа.

— О, боже мой, о, боже мой — той не е заминал!

— О, не, аз мисля, че е заминал. Само че не по своя воля — завърши Мередит с мрачна интонация.

— Нима Деймън е… — ахна Бони и се свлече в седалката си, с насълзени очи. — Не мога да повярвам…

— Усили ли се главоболието ти? — попита я доктор Алпърт, която досега тактично не се намесваше в разговора, който не я засягаше.

— Не… е, да, така е — призна Бони.

— Ето, отвори чантата ми и ми я подай, за да потърся някакво лекарство в нея. Имам от това и това… добре, ето, от това ще вземеш. Някой вижда ли бутилката с водата?

Джим безмълвно й подаде бутилката.

— Благодаря — рече Бони и пое хапчето заедно с голяма глътка вода. Главата й трябваше да е във форма. Ако Деймън бе отвлякъл Стефан, тогава трябва да го потърси чрез Призоваване, нали така? Но само бог знаеше къде се е озовал Стефан този път. Защо на никого от тях не хрумна тази възможност?

Преди всичко, понеже се предполагаше, че Стефан вече е силен, и второ: заради бележката му в дневника на Елена.

— Това е! — извика Бони тъй силно, че самата тя се сепна. Всичко сега си дойде на мястото, всичко, което бе споделяла с Мат…

— Мередит! — заговори Бони забързано, без да обръща внимание на озадачения поглед на доктор Алпърт, — докато бях в безсъзнание, разговарях с Мат. Той също беше в безсъзнание…

— Наранен ли е?

— Да, господи, да. Деймън сигурно е извършил нещо ужасно. Но Мат ми каза да не му обръщам внимание, защото много повече го безпокояло нещо в бележката, оставена от Стефан за Елена. И това, добави Мат, го мъчело още откакто прочел написаното. Беше нещо за това как Стефан бе разговарял с учителя по английски миналата година и те двамата спорели за правописа на думата преценка. А накрая Мат ми каза само: „Погледни резервното копие на текста на писмото, отвори архивния файл… преди Деймън да го изтрие“.