Свидетел на огъня [bg]

92

Даниел почуква на вратата на Тула. След като известно време чакат, без някой да отвори, отиват в общата стая.

— Спомни си какво ти казах преди малко — напомня ѝ Даниел сериозно.

Огънят в огнището е угаснал и то е изстинало. На масата има няколко чинии с остатъци от храна. През големия прозорец на остъклената веранда се вижда пристанището в мрачината. Сребристите, избелели от слънцето рибарски колиби са наредени в редица и се отразяват във водата. Изгледът е невероятно красив, ала малкото рижо момиче е извърнало стола си към стената и гледа втренчено боядисания в бяло дървен панел.

— Здравей, Тула — поздравява я Даниел нежно.

Момичето обръща бледите си очи. Изражението на преследвано животно се сменя от друго, трудно определимо.

— Имам температура — смотолевя тя и пак се обръща към стената.

— Красив изглед.

— Нали — отговаря Тула, забила поглед в стената.

Елин може да види, че по лицето ѝ пробягва усмивка, след което възвръща сериозния си израз.

— Имам нужда да поговоря с теб — казва Даниел.

— Говори тогава.

— Искам да виждам лицето ти, докато говорим.

— Да го изрежа ли искаш?

— По-лесно ще е, ако обърнеш стола.

Тя тежко въздъхва, обръща стола и отново сяда с безизразно лице.

— Миналия петък си взела чантата на Вики — казва Елин.

— Какво? — пита Тула. — Какво каза? По дяволите, какво каза?

Даниел се опитва да изглади думите на Елин:

— Тя се питаше…

— Млъкни! — изкрещява Тула.

Става тихо, тя стисва уста и откъсва кожичката на един нокът.

— Взела си чантата на Вики — повтаря Елин.

— По дяволите, как лъжеш само! — казва Тула ниско и свежда поглед.

Седи, без да мърда, с тъжно лице и треперещо тяло. Елин се навежда напред, за да я погали по бузата.

— Нямах предвид…

Тула оскубва косата на Елин, сграбчва една вилица от масата и се опитва да я забие в лицето ѝ, но Даниел успява да спре ръката ѝ. Той здраво държи Тула, докато тя се мъчи да се отскубне, рита и крещи:

— Проклета кучка, ще пречукам всички проклети…

Тула ридае прегракнало и Даниел я държи да не мърда. След като остава да седи на коленете му известно време, тялото ѝ се отпуска. Елин се е отдръпнала встрани и поглажда изтръпналата кожа на главата си.

— Ти само си взела назаем чантата, зная — казва Даниел.

— И бездруго беше пълна само с боклуци — отговаря Тула. — Трябваше да запаля всичко.

— Значи в чантата не е имало нищо, което да е искало да остане при теб? — пита Даниел.

— Само цветното копче — отговаря момичето и среща погледа му.

— Звучи хубаво — може ли да го видя?

— Пази го един тигър.

— Леле…

— Можеш да ме заковеш с гвоздеи на стената — промърморва тя.

— Имаше ли нещо друго, което да е имало желание да остане при теб?