Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

— Какво ще правиш сега? — попита госпожа Калън. — Отново без работа.

— Ще видя. Джейсън може и да продължи. Не мисля обаче, че аз мога да продължа.

Тя седна на стола срещу мен и отпи глътка кафе от висока чаша. Чудех се как успява да спи през нощта.

— Ами ти? — попитах аз. — Къде ще преместиш „Къпа Джо“?

Тя поклати глава.

— Осемнайсет години е доста време. Трябва да продължа напред. Да започна отначало. Ти трябва да направиш същото — тя посочи към отворената ми раница и „Любовникът на лейди Чатърли“, която стърчеше от нея. — Какво ще направиш с това?

Не я разбрах. Какво имаше за правене? Знаеше ли въобще за Раджит?

— Такава глупост — каза тя, като взе книгата от раницата ми. — Толкова глупава, глупава надежда.

Сложи книгата на масата, без да я отваря. Постави длан на корицата и я притисна. Вече не съществувах за нея в стаята.

— В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайниър Парк“ до фонтана в 12,00 по обед. Толкова глупаво.

В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайниър Парк ‘ до фонтана в 12,00 по обед. Тя знаеше за бележката. Само трима души знаеха за нея. Аз, Раджит и…

— Катрин. Ти си Катрин.

Гледахме се една друга. Виждах как лицето й се гърчи в опит да измисли лъжа, нещо, което можеше да каже, което щеше да ме накара да повярвам в обратното, но вече знаех истината и нямаше как да избегнем разговора.

Тя бутна книгата на масата към мен.

— Въобще не те чух. Ти си тръгна веднага след Робърт и вече не си тук.

Задържах книгата до гърдите си и се опитах да се сетя за всичко, за което исках да попитам Катрин, ако някога я намерех, но сега нищо не ми идваше наум. Всичко, което правех, беше да повтарям глуповато:

— Ти си Катрин.

Тя стана, обърна ми гръб, отиде зад касата и започна да сгъва кърпите за съдове.

— Напусни кафето — каза тя.

— Няма да кажа на никого — казах аз. — Не бих направила такова нещо.

Тя не ме погледна, просто продължи да сгъва кърпите. Но аз нямах никакво намерение да си тръгна.

— Знам кой е Хенри — казах аз.

Тя се спря.

— Искаш ли да знаеш? — попитах аз.

Тя поклати глава. Затвори очи и лицето й се вкамени, все едно се опитваше да създаде силово поле около себе си.

Изправих се и бавно отидох до ъгъла, защото не исках да я подплаша.

— През цялото време се чудех коя си, особено когато открих, че бележките не са от 1961 г.

— Не трябваше да ги публикуваш — каза тя. — Не беше редно. Голяма грешка.

— Права си за това — казах аз. — Съжалявам.

Тя наклони глава напред, така че не можех да видя лицето й, но видях как две сълзи капнаха на плота.

— Не трябваше да се караме — каза тя.

— С кого? — попитах.

— Хюго и аз. Той каза, че трябвало да сложим черупки от яйца направо върху пръстта на доматите. Аз му отказах, защото първо трябва да се разградят. Обаче той настояваше. Заведе ме отново в раздела с книги за градинарство във „Водното конче“, за да ми покаже някаква книга. Посочи ми я, но после Джейсън го извика. „Прочети това, каза той. Искам да я прочетеш.“ Той ми я посочи. И след като си тръгна, аз взех книгата, която мислех, че ми е посочил.