Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

— Наистина ли? — попитах я аз. — Не виждаш причина защо не искам да се върна в онази къща и да живея с теб и татко.

— Искам само най-доброто за теб — отвърна тя.

— Не, не мисля. Искаш да страдам като теб.

За един дълъг миг очите ни се срещнаха. Усетих миризмата на Шанел № 5, на прах, а после и онази друга миризма. Пастелената миризма на червилото й, точно както в деня, когато открих истината за баща ми. Видях лицето й, както беше тогава — каменно и безчувствено, като броня, и бузите ми се подпалиха от болката фантом.

— Не се и съмнявам, че го обичаш — казах аз. — Обичаш го повече от живота, който той ти осигурява. Обичаш го повече от мен. Повече от самата себе си. Но също така знам, че голямата ти любов те предава отново и отново, а ти не правиш нищо по въпроса.

Не помня израза на лицето на майка ми или дали затръшна вратата на излизане. Единственото, което помня, е, че в следващия момент се озовах на колене, а компания ми правеха само думите в главата ми. Тишината, която беше гноясвала цял живот, се спука за няколко секунди. Вече всичко си беше отишло.

Огледах книжарницата и най-накрая престанах да виждам „Водното конче“ така, както майка ми го виждаше. Спомних си как книжарницата се изпълни с хора една неделя вечер наскоро. Спомних си група момчета — може би на единайсет или дванайсет години — с пухкави бузки, непораснали още крачета и мисли, които тепърва започват да осъзнават важността на момичетата, да се щурат из раздела с комикси. Събираха се около някоя книга, сочеха, смееха се, побутваха се по раменете. Тичаха до касата, за да платят, като брояха монетите си и смачканите банкноти, които държаха в желязна кутия. Жена в рокля на цветя, която държеше каишка, обсипана с кристали, закачена за едно померанче, преглеждаше раздела с литература за домашни любимци, а под мишница носеше последния роман на Патриша Корнуел. Там беше и Хюго, очилата му за четене едва се държаха на върха на носа му, а в скута си имаше отворена книга. Отидох до едно от креслата за четене. Усетих леката миризма на тютюна му и точно тогава сълзите ми потекоха. Преди смятах, че поддържаме „Водното конче“ живо. Сега разбрах, че сме поддържали Хюго жив. Но не беше достатъчно.