Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Здрачът вече се бе сгъстил, когато мина покрай гарата. Ешелона с военните вече го нямаше. Затова пък по пътя, имаше много следи и царевицата встрани беше изпотъпкана и изпокършена.
А по-нататък замириса на изгоряло. Колка не разбра защо мирише, виж, Сашка моментално щеше да се сети. Сашка щеше само да си помръдне мозъка и да установи: „Ей, знаеш ли, те горят реколтата! За да прогонят чеченците от гъсталаците!“
Това си помисли Колка и едва после схвана, че си го помисли той, той, а не Сашка.
Все по-силно миришеше на изгоряло, пушекът вече пълзеше над пътя като ниска виелица. Очите на Колка се просълзиха и го заболяха. Търкаше ги, а когато вече ставаше непоносимо, лягаше с лице към тревата и му олекваше.
Натъкваше се на голи, изгорени места. Встрани и особено отпред по небето играеха алени езици и дори тук, на пътя, ставаше по-светло от тези езици.
А после Колка стигна до огъня. Останките от трева тлееха, димяха стъблата на слънчогледите — алени, нажежени върлини. Тук вече въздухът беше толкова горещ, че Колка си закри лицето с ризата, за да не му обгори веждите. И ресниците му станаха лепкави, сигурно и те бяха опърлени.
Тогава легна на земята и се замисли: да иде ли в колонията или не? Ако иде, може да изгори. А ако не иде, ще излезе, че е изоставил Регина Петровна и малките мъже сами сред тези пламъци и опасности.
Полежа, отпочина си, олекна му. Реши, че трябва да иде при Регина Петровна. Не може да не иде. Сашка би отишъл.
Сега огънят просветваше от всички страни и на Колка му се гадеше от пушека. С пепелта, с миризмата някак си свикна, почти свикна, само че му беше чудно как тъй наоколо има много огън, а хора — никакви.
Друго беше, когато пътуваха със Сашка, тогава не искаше да среща хора. А сега също толкова силно искаше да срещне.
Поне веднъж.
Поне един човек.
Ех, да можеше да се случи така: върви си по пътя, а насреща му — Регина Петровна води магаренцето! Малките мъже уплашено се оглеждат в каручката, а и тя се озърта, страх я е от огъня! А Колка й вика: „Ху из ху? Не бойте се! Аз съм тук! Аз съм с вас! Заедно не е страшно! Вече знам как да минем през огъня! Сега, ей сега ще ви отведа с малките мъже до помощното стопанство, а пък там е истински рай! Сто години да живееш — никакви пожари, никакви чеченци!“
Колка се съвзе, гледа: лежи насред пътя, изглежда, се е отровил от пушека. Не помнеше как е паднал. Главата му се цепи, аха-аха ще повърне. Опита да стане, не можа. И краката му не искат да вървят. Погледна напред: господи, покриви на къщи. Березовска! Ето я! На две крачки! Ще допълзя, ако ще, и на четири крака…
А тук вече имаше градини, дървета, храсти, огънят не можеше да проникне през тях. Как бе стигнал до някакъв кладенец, Колка не помнеше. Дълго спуска веригата, а да я вдигне, не му стигнаха силите. Два пъти изважда кофата до средата, а тя се изскубва от ръцете му и пада долу.
Колка се наведе над кладенеца, взе да вдишва дълбоко. Въздухът беше влажен, студен, само да не падне. Овърза крака си с веригата и дълго лежа на ръба, главата вътре, а краката — вън.
Поолекна му. Само все още малко му се гадеше.
Отново потътри нозе. Покрай нивите, покрай гробищата — тук изведнъж му се стори, че това изобщо не са гранитни стълбчета, а редица чеченци… Неподвижната тълпа е замряла, щом е видяла Колка, сподиря го с очи… Какво му се привижда! Дали вече не се побърква? Затвори очи, прокара ръка по лицето си, пак погледна: каменни стълбчета, никакви чеченци. Но за всеки случай ускори крачка и не свали очи от тях, та, не дай си боже, да не се превърнат отново в чеченци! Огънят не беше стигнал до колонията, тук нямаше нужда нито да закрива главата си с ризата, нито да ляга на тревата. Само дето беше изчернен целият, знаеше това, макар че не можеше да се види. Ако го срещнеше някой, сигурно щеше да си помисли, че самият дявол е изскочил от преизподнята. Но онова, през което бе минал Колка, си беше наистина преизподня.
Не си спомняше как е стигнал до Сунжа. Наведе се над жълтеникавата, плитка речица, дълго лежа и често-често си потапя главата.
Лежа така, докато наоколо взе да се прояснява. И тогава се изненада: беше утро. Грееше слънчице. Чирикаха птички. Шумеше вода. От ада — направо в рая. Само че трябваше да бърза за колонията, там го очакваше Регина Петровна. Докато огънят не е стигнал дотук, по-скоро трябва да я спаси. А той какво — направи си едно приятно къпане!