Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Колка си смени ръцете. Предишната, с която бе теглил, бе изтръпнала.
Но преди да продължи, опипа Сашка и се убеди, че той лежи удобно и ватенката не се е изхлузила изпод главата му.
Само че Сашка бе започнал сякаш да изстива, да измръзва. Всичко в него се бе вкоравило, и ръцете, и краката му се бяха вдървили. Но въпреки всичко той беше Сашка, неговият брат. И като се убеди, че каручката не го е раздрусала по ровините и че пътува удобно, подкара го нататък.
По-нататък потече и разговорът им.
„Виж сега — каза Колка, — не знам защо си спомних как в томилинския дом ни докараха от един колхоз кошница френско грозде. Тогава тъкмо лежах болен. А ти се пъхна под талигата, намери едно зърно и ми го донесе… Вмъкна се под кревата ми в изолатора и прошепна: «Колка, донесох ти едно зърно френско грозде, ще оздравееш, нали?» И аз оздравях… А после на тая гара… на Кубан, когато ни пипна дриснята и ти умираше във вагона, нали тогава успя да надвиеш всичко! Нали стана, нали стигна до Кавказ!
Затова ли бихме толкова път, та тука да ни изкормят и вместо червата да ни пълнят с царевица? На ви, яжте, тъпчете се с туй, дето ние сме го сели, та чак и от устата ви да стърчи!“
В този момент Колка чу, че някъде напред трополят каруци. Когато скърцането на колелетата и мъжките гласове се приближиха, той бързо свърна в царевичната нива, спотаи се.
Както се спотаява звяр при приближаването на човек.
Но не откъсваше поглед от пътя, отваряше си очите на четири (макар че сега те имаха само две!). Разбра, че са войници. Дрънчеше оръжие, трополяха каруци, просветваха фенерчетата и насичаха тъмните канавки. Говореха си тихо, но се разбираше, че нашите обкръжили онези в планините, изпотрепали една част, а друга се промъкнала в долината и захванала клане. Местните жители, които оцелели, избягали. Сега имало такава заповед: да не щадят никого, а ако някой се скрие в къща, в градина или на полето, да го подпалват с все къщата и нивата… Когато един враг не се предава, унищожават го!
Отминаха. Светлинките се стопиха в мрака. Всичко утихна.
Колка подаде глава, ослуша се и натам, и насам: не ги ли следва някой? Изчака, убеди се, че няма никого.
Върна се за Сашка, провери опипом добре ли си лежи, пак измъкна каручката на пътя. Хвана въжето с две ръце, потътри се напред.
„Ето — заговори, — сигурно и ти чу какво казаха войниците, нашите славни храбри бойци… Отиват да избиват чеченците. И онзи, дето те е разпнал, и него ще убият. Виж, да ми падне на мен, знаеш ли, Сашка, аз няма да го убивам. Само ще го погледна в очите: звяр ли е или човек? Има ли в него нещо живо? Ако видя нещо живо, ще го попитам: защо вилнее? Защо убива всичко, каквото види? Сторили ли сме му нещо? Ще кажа: «Слушай, чеченецо, ти сляп ли си? Не виждаш ли, че ние със Сашка не се бием против тебе! Докараха ни тук да живеем и ето, живеем, а после и без туй щяхме да си заминем. А сега на какво излезе… Ти уби мене и Сашка, а войниците, дето дойдоха, ще убият тебе… Ти пък ще започнеш да убиваш войниците и всички: и ти, и те — ще загинете. Нямаше ли да е по-добре и ти да живееш, и те да живеят, и ние със Сашка да живеем? Не може ли да се направи така, че никой на никого да не пречи, а всички хора да са живи — както ние, дето сме събрани в колония, си живеем заедно?»“
Макар да беше зает с разговора, Колка чу, че гарата е наблизо. Първо я чу, а после изскочи на широката ливада и видя: в очите му блеснаха лампичките покрай линията, тъй че можа да различи ешелона, спрял на резервния коловоз. Там горяха прожектори, чуваше се цвилене и трополене на каруци; бе пристигнала още една войскова част.
Колка приближи, но не много, тъй че при необходимост да успее да се скрие. Остави каручката зад един храст.
„Пристигнахме — каза на Сашка. — Наскоро идвахме тук двамата. Мечтаехме да заминем заедно. Сега с тебе ще почакаме влака. Малко съм уморен. Пък и ти сигурно си уморен, нали? Постой тук, аз ще ида да разузная. Само да не си мислиш, че те изоставям. Ще се върна, само да видя какво е положението на гарата…“
Колка остави Сашка зад храста и се придвижи по-близо до светлините и линията.
Не видя никого освен военните. А военните бяха заети със своите си работи: суетяха се, викаха, по наклонени дъски спускаха от вагона колички, количките трополяха надолу.
Колка си направи сметката: ешелонът няма да му попречи. Когато дойде влакът, той ще закрие братята от войниците и никой няма да ги види.
Върна се при Сашка. Каза му: „Видя ли, дойдох. Там сега има войници, дошли са да убият твоя чеченец, дето те натъпка с царевица. Но когато пристигне влакът, няма да се виждахме. Нали знаеш, не съм много силен в мисленето, та доста време си блъсках главата. Но сам го измислих. Сега вече разбирам колко трудно ти е било да се бъхтиш с разни мисли. Ама как не се сети да преметнеш чеченците? Може пък, на, сега си го помислих, сам да си излязъл пред тях?… Да си повярвал, че нищо няма да ти сторят, както не убили Регина Петровна, макар че се целили в нея с пушката?“