Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
После обясних, че зад цялата безкористност на твореца, зад създаването на абстрактния и надличностен артефакт, лежи бруталната решимост да се изтъкне Азът. Ако първото желание на твореца е да остави нещо след себе си, то второто е просто да обеме повече пространство — да спечели допълнителна порция от вниманието на света. Това по принцип се нарича „его“, но тази дума е твърде бледа, за да изрази бясното, мегаломанско желание, алчността, човешкото малоумие, което се крие зад всичко от пъстрите хартиени изрезки на Матис до яйцата на Фаберже. Хитлер е неуспял художник, Мао неуспял поет — едни и същи стремления стоят както зад ранните, така и зад късните им занимания; но ние сме толкова свикнали с това скучно заключение, че не успяваме да видим истинския му смисъл, а именно че не мегаломанът е неуспял творец, а творецът е плах мегаломан, който се впуска в по-достъпната сфера на фантазията, за да избегне непрощаващата арена на истинския живот — Кандински като неуспял Сталин, Клее като дефектна Барби. Защо хората не вземат Бакунин по-насериозно? Разрушението наистина е също толкова велика страст колкото и съзиданието, и освен това е също толкова творческо — също толкова пророческо и също толкова себеизтъкващо. Творецът е мидата, но убиецът е бисерът.
После казах онова, което всички творци знаят, а именно, че онова, което дават на своето творение и на света, никога няма да срещне подобаващ отзвук от света. Скритият, самотен, чудовищен труд на съзиданието кара твореца да чувства, че е заслужил вниманието на вселената, че е заслужил любовта й. Но светът не проявява интерес — той е твърде зает със себе си, за да благоволи да отправи повече от един любопитен или одобрителен поглед. Обожание от страна на група почитатели тук, дарение от някой меценат там — тези неща никога нямат очаквания ефект, никога не задоволяват потребностите на твореца, които изискват простичко, всеобщо, безпрекословно възхищение. Творецът казва на вселената: всичко, което искам, е безкрайна любов — какво толкова лошо има в това? А вселената дори не си дава труда да отговори. Вселената е фотосинтеза, облаци междузвезден прах, разписания на автобуси, бунтове в затвори, формули и метеорологични прогнози. Нито един творец в цялата световна история не се е чувствал достатъчно възнаграден за усилията си. Краен резултат: гняв, разочарование, горчивина. Кой е построил селската къща в стихотворението на Йейтс? „Огорчени, груби мъже“. Точно така. И кой изразява, кой въплъщава тази горчивина по-добре, творецът или убиецът? Да зададеш този въпрос, значи да му отговориш.
И още една истина без отговор: кой би могъл да отрече, че убийството е определящият акт на нашия век, така както дефинициите на други векове биха могли да бъдат молитвата или просията? Кой може с ръка на сърцето да каже, че отличителният жест на двайсетия век не е актът на убийството на един човек от друг? Петдесет милиона жертви само във Втората световна война, да не говорим за Първата и за всички останали, граждански и между отделни държави, за изкуствено предизвикания масов глад, за убийствата на съпрузи, убийства на непознати, кървави отмъщения, расистки убийства, убийствата, които непрекъснато извършваме, убийството, което извършваме, докато седим тук, с нашето безразличие към убитите. Мога да продължа. Всяко убийство съдържа в себе си всички останали; всеки отделен акт на отнемане на нечий живот е и микрокосмосът на нашия век, и още една смърт, която се прибавя към общата сметка. Кое произведение на изкуството би могло да се съревновава с това, да кореспондира и въобще да посмее да съществува пред лицето на всичко това?
И после трябва да си дадем сметка за простата естественост на убийството и за неестествеността на изкуството. Картини, музика, книги — те са толкова случайни, толкова свръхусложнени, толкова пълни с измислици и неистини, в сравнение с простото човешко желание да отнемеш живота на някого, защото не искаш той да съществува повече. В световната история има отделни проблясъци на осъзнаване на този факт. По време на война например естествеността на убийството е подхранвана, окуражавана, хвалена, култивирана — разбирана. Но има и други проблясъци. Според Наполеоновия кодекс убийството на досадната брачна половинка, когато мистралът е духал повече от седем дни, не се смята за углавно престъпление. Това говори за едно толкова вълнуващо схващане, че убийството на съпрузи може да бъде ако и не чак простимо, то поне разбираемо, предвидено, обяснимо, споделено — с други думи, това значи да разбереш, че убийството на съпруга е в известен смисъл естествено. Както казва Конфуций, при някои обстоятелства убийството може да бъде простено, но неблагоразумието — никога. А какво може да бъде по-разумно от това да си позволиш да се вслушаш в собствените си импулси? Кое действие е по-изконно човешко от убийството? Безспорно не кълченето и напъването на самопровъзгласилите се жреци на изкуството, чиито домогвания към вечност, обективност и съзидание са в основата си един вид отрицание на всеобщата ни човешка същност. В Рим на Цезарите, където на човешката природа било позволено да процъфтява и да се себеизразява без ограничения, убийствата били повсеместни — Октавиан Август бил отровен от Ливия, която убила и племенника си Германик, сестрите си и всички по пътя си; същото правел и Тиберий; Калигула насилвал и убивал на воля; Клавдий бил отровен от жена си Агрипина. Това са реалностите на човешката природа.