Дългът към удоволствието

— Върнахте ли се за следствието? — попита Лора.

— Следователят беше същият като при смъртта на родителите ми. Благодари ми, че съм дошъл толкова отдалече — долетях от Марсилия, което, да си призная, не е любимото ми летище. По всичко личеше, че Бартоломю се е отровил неволно: онзи понеделник, когато заминавах, той се беше оплакал от стомашно неразположение. Отишъл на лекар във вторник сутринта, а после взел, че отведнъж се гътнал в петък.

— Той често ли ходеше за гъби? Познаваше ли ги?

— Вината е моя. Аз съм много по-опитен гъбар от него и никога не бих набрал такава гъба по погрешка.

— Беше много вкусно — каза бързо лапащият Хюи, използвайки едно определение, което аз, както сигурно сте забелязали, никога не съм си позволил през всичките тези гастро-историко-психо-автобиографично-антропологично-философски умотворения.

— Благодаря. Вземете си кроасани и конфитюр. Шофирането може да бъде уморително, тъй като склоновете на Люберон са ветровити и понякога там се разразяват страховити бури, потопи, такива неща.

Лора беше изяла две трети от омлета си и вече поприключваше. Тя хвърли на мъжа си съпружески поглед, който отчетливо казваше: „Върви да опаковаш багажа, дебеланко.“ Хюи стана и избърса трохите от устните си с една от ленените ми салфетки, като промърмори някакви извинения и благодарности, преди да се помъкне нагоре.

— Докъде бяхме стигнали? До последния разговор с брат ви.

— Има един стих от Джон Дън, за който често си мисля, Лора, когато си спомням за първата ни среща: „За нашия пръв странен и фатален разговор“. В една от елегиите е. Та значи: последният ми разговор с Бартоломю. Обсъждахме разликата между двете най-важни фигури в културата на съвременния свят, творецът и убиецът. Аз казах, че един от импулсите, които стоят зад изкуството като цяло, е желанието да оставиш трайна следа в света, да оставиш нещо от себе си. Стенописите на Сикстинската капела казват много неща, но едно от тях е простичкото изречение „Микеланджело беше тук.“ Това е една от основните функции на изкуството, присъща както на младежа, който дълбае инициалите си на някоя пейка в парка, така и на Хенри Мур с неговите ужасни камънаци, разпръснати къде ли не, или на Леонардо, или който и да било — макар че, след като стана въпрос за него, Леонардо е могъл да прояви повече желание да остави нещо трайно след себе си, но той си е губил времето да рисува фрески по нетрайни повърхности и да измисля непостроими летателни апарати. И все пак, желанието на художника да остави спомен за себе си е също тъй лесно разбираемо както действията на кучето, което препикава някое дърво. Убиецът обаче е по-добре адаптиран към реалността и към естетиката на съвременния свят, защото вместо да остави зад себе си присъствие под формата на завършена творба, все едно дали на картина, книга или замацан подпис — убиецът оставя след себе си нещо също толкова завършено и също толкова съвършено: отсъствието. Където е имало някой, вече няма никой. Какво по-безспорно доказателство, че си живял, от това да си отнел един човешки живот и да си го заменил с нищото, с няколко избледняващи спомена? Да вземеш камък, да го хвърлиш във водата, и то така, че да не се образува нито една вълничка — не е ли това по-голямо постижение от всичко направено, да кажем, от брат ми?