Дългът към удоволствието

Удивително е колко различни са тези излети в Прованс и Норфък. Отчасти това се дължи на облеклото: навлеченото ми с дебели дрехи и похлупено с плетена шапка източноанглийско „аз“ едва ли би минало за роднина на моето издокарано в ленена риза южнофренско алтер его. В Англия аз съм чудак, който изпълнява странен ритуал на доброволно самозастрашаване; във Франция съм един интелигентен и нормален човек на живота, който рационално максимизира използването на земните ресурси и собственото си удоволствие, като при това спестява няколко франка. Въздухът в Прованс (когато не духа мистралът, разбира се, защото той прави и практиката, и самата мисъл за гъбарство невъзможна) носи аромата на диви билки и пустеещи земи; в Норфък, в определени дни, преди да навляза в дълбоката английска тишина на горите, си въобразявам, че мога да усетя едва доловимия дъх на морето. Моля да си представите тук един абзац, който сравнява гъбарските практики из цяла Европа, с много нови метафори и интересни факти.

Паркирах колата в една отбивка, одобрена от правителството като място за пикник на десетина километра от дома ми — хълмиста местност (но не прекалено хълмиста). Като грабнах кошницата и ножа и оставих другата част от екипировката си — тъй като тръгвах да търся нещо конкретно, а не просто на изследователска експедиция: по-скоро като капитан Блай18, отколкото като капитан Кук, — се отправих смело нагоре, а дъхът ми дори не се виждаше, както щеше да стане през следващите няколко седмици (и както видимо щеше да се кълби, ако бях отишъл на подобна експедиция в Норфък). Тясната пътечка се извиваше нагоре по скалите между рядката иглолистна растителност в посока към една горичка от средиземноморски дъбове и брези, която не се виждаше от пътя. Към края на годината това ставаше любимо място за лов, особено за масово трепане на ония пойни птички, които после са разочароващо незасищащи. Сега обаче местенцето беше на мое разположение. В далечината можех да видя малкото градче.