История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
Тази война била злощастна за България. Българите, изтощени и разединени, най-после били постигнати от съдбата, която константинополските дипломати отдавна им желаели — те паднали под властта на варварите от степите. И сега били принудени да гледат как тези варвари и имперските войски се бият за земята им, знаейки, че който и да победи, те няма да получат обратно независимостта си. Българите представлявали тъжна гледка — царят бил пленник в двореца си, войските му били отнети, за да попълнят редовете на русите, търговците и земевладелците гледали безпомощно опустошителните резултати от войната, а селяните еретици тънели в мрачно безразличие. Само на запад, докъдето русите не стигнали, все още се водел по-активен живот и било живо националното чувство; това щяло да даде плод по-късно.
През лятото на 970 г. русите навлезли в Тракия. Срещу тях императорът изпратил своя шурей Варда Склир. След няколко незначителни схвадки последвала голямата битка при Аркадио-пол — днешния Люлебургаз. Това било оспорвано сражение, изпълнено с героични ръкопашни боеве, но накрая русите били победени и се оттеглили в България, в силно намален състав. Но императорските войски не се възползували от победата си. Вероятно вече наближавала зимата, а Йоан Цимисхи искал да се подготви добре, преди да рискува да изпрати войска през Балкана.400
Но отсрочката се оказала по-продължителна, отколкото предполагал императорът. През цялата есен на 970 г. и през зимата той набирал войски и подготвял флотата си, но в ранната пролет на 971 г. в Константинопол дошла вест за голям бунт в Амасия, начело с Варда Фока, племенник на покойния император. Йоан бил принуден да изпрати войските си в Азия вместо на север. Така годината била изгубена и над България продължил да тегне хомотът на русите. С напредването на годината те си възвърнали част от своята самоувереност и през есента извършили няколко набега край Адрианопол. Те били улеснени от некадърността на местния имперски управител Йоан Куркуа, братовчед на императора — човек прекомерно пристрастен към яденето и пиенето.
До началото на новата 972 г. бунтът на Варда Фока бил потушен, а корабите и войските били почти готови за похода в България. С настъпването на пролетта императорът потеглил от Константинопол, благословен с най-светите реликви в града, начело на огромна, добре обучена и отлично въоръжена войска . Същевременно флотата му, оборудвана с гръцки огън, отплавала към Дунава, за да отреже пътя за отстъпление на русите. В Редесто императорът бил посрещнат от двама руски шпиони, привидно дошли като пратеници. Но той ги оставил да си отидат. Оттам Йоан продължил през Адрианопол и в първите дни на Великите пости прекосил границата, след като предпазливо минал през прохода Верегава и другите клисури на Стара планина и се насочил към Преслав. По една щастлива за него случайност русите били оставили тези проходи неохранявани. Може би, както предположил самият Йоан, те не очаквали императорът да тръгне на поход през Страстната седмица или, което е по-вероятно, българското население се бунтувало и русите нямали достатъчно войски. Но така или иначе, те пропуснали единствената си възможност да спрат Йоановото настъпление.
На 3 април, сряда, императорът се появил пред Велики Преслав. Отбраната на града била поверена на Светославовия военачалник Свенкел — варят с огромен ръст и безпределна храброст401, и на предателя Калокир. Самият Светослав бил при Дръстър на Дунава, откъдето навярно се опитвал да поддържа открито връзка с Русия въпреки имперската флота. Русите веднага влезли в бой, но след страховита и дълго оспорвана битка претърпели тежко поражение и се оттеглили зад стените на града. На следващата сутрин, на Велики четвъртък, императорът получил подкрепления, включително и най-новите му огнеметни машини. Тогава той заповядал атаката да започне.
През нощта Калокир, който бил забелязал сред нападателите отличителните знаци на императора и знаел какво го очаква, ако бъде заловен и разпознат, тихо се измъкнал от града и избягал в Светославовия стан в Дръстър. Свенкел самоотвержено бранел стените на града. Но след като изгубили значителни сили в битката от предния ден, русите не били достатъчно на брой, за да отбраняват успешно огромната външна крепост срещу превъзхождащите ги нападатели, а освен това били безпомощен пред гръцкия огън. След четиричасова отчаяна съпротива някои от тях успели се оттеглят във вътрешната крепост, която всъщност представлявала царския дворец.
Императорските войски нахлули във външната крепост и избили всички руси, които се изпречили на пътя им. Загинали и много от българските жители, обявени за помагачи на варварите езичници. Насред клането те се натъкнали на цар Борис, жена му и двете му деца, които повече от две години били пленници на русите. Злочестото семейство било доведено при императора. Йоан решил да ги приеме благосклонно, като нарекъл Борис княз402 на българите, и го уверил, че е дошъл да отмъсти за злините, причинени на България от русите. Но макар че освободил българските пленници, делата му осезателно се разминали с тези думи.
400
Ibid., pp. 108 ff.; Cedrenus, II, p. 384 ff. Опитите на някои руски историци (например Дринов. Южные славяне и Византия, с. 101) да докажат, че всъщност победата е била на русите, са недопустима проява на криворазбран патриотизъм, както изтъква и Schlumberger (L’Epopée Byzantine, I, pp. 37—9), макар че безспорно и броят на жертвите, посочен от гръцките хронисти, е преувеличен, по същите патриотични съображения.
401
„Σφέγκελος“. Дринов (Цит. съч., с. 104) го отъждествява с „Несторовия“ Свеналд,.варяжки вожд, който бил служил при Игор и името му се споменавало в мирния договор от 972 г. Но според Лъв Дякон той бил убит при Дръстър.
402
„Κοίρανον“, а не „βασιλέα“, у Лъв Дякон, с 136. Но самият Лъв говори за него като „βασιλεύς“, а Кедрин казва, че Йоан го е нарекъл „βασιλέα“ (II, с. 396).