Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
— Не мисля, че е опасно — заяви Стас, който видимо се ободри, след като се избави от ковчега.
— Ами ако не повярва на приказките ни за хондата, която е ударила джипа ти?
— Толкова по-зле за него! — отвърна строго той. — Ако не иска да си поговори с нас, ще си говори с милицията.
„По-добре би било да си поговори с милицията“ — помислих си. Стас вече крачеше към входа, а аз тръгнах подире му. Щом се озовах в дългия коридор, в който цареше пълна тишина, реших, че напразно съм се притеснявала и че едва ли ще намерим Конюши вкъщи — и веднага се разстроих.
Стас почука силно на близката врата, като очевидно също не разчиташе на успех, но неочаквано иззад вратата се разнесе някакъв шум, а след това се потътриха и стъпки. За разлика от капката никотин, която можеше да убие кон, никой не си бе направил труда да изчисли какво би могло да причини едно алкохолно дихание. Но бях сигурна, че ако този мъж дъхнеше в муцуната на заек, без проблеми можеше да го убие. Аз бях доста по-едро същество от заека, но направо се олюлях върху краката си, когато той се обърна към мен.
— Леле, колко си зле! — изкриви физиономия Стас. — Веднага трябва да угасиш махмурлука си с нещо.
— Трябва ами! — горестно въздъхна мъжът. — Само че нямам с какво.
Стас измъкна от джоба си стотачка и я развя под носа на страдалеца.
— А ти какво искаш? — облиза се той.
Въпросът дали този мъж има хонда беше лишен от всякакъв смисъл и би прозвучал подигравателно, та явно по тази причина Стас попита:
— Имаш ли шофьорска книжка?
— Аз ли? — искрено се изненада мъжът. — Че за какъв дявол ми е шофьорска книжка? Никога не съм имал кола, нито някога ще имам. Освен ако не се окаже, че имам някой роднина в Америка. — Той се разхили, показвайки остатъците от зъбите си. Гледката бе в състояние да докара до инфаркт всеки стоматолог.
Стас леко побутна мъжа и влезе в стаята, а аз го последвах. Колкото и странно да звучи, стаята имаше напълно приличен вид и дори изглеждаше посвоему уютна. Впечатлението разваляше единствено масата с остатъци от гуляй по нея. Нещо мърдаше върху плота й, предположих, че е котка, приближих се — и рухнах в несвяст.
Припадъкът ми може и да не беше дълбок, но със сигурност бях изгубила съзнание, защото най-много от всичко на света се страхувам от плъхове. Вярно, до този момент ги бях виждала само на кино, ала сега гадината най-ненадейно бе застанала пред мен посред бял ден и… абе изобщо не бях подготвена за срещата с нея и затова се стоварих в ръцете на Стас. А той се оказа до мен в най-подходящия момент.
Стас също не хареса плъха и го чух как възкликна на висок глас, а после се изрази крайно неприлично, в смисъл нецензурно, но реших да не обръщам внимание на това, тъй като вече бях дошла в съзнание. Ужасно се изплаших да не би на Стас да му хрумне да ме сложи на дивана, но понеже той също не изпитваше симпатии към гризачите, взе правилното решение и ме понесе към колата. Мъжът развеселено се затича напред, отвори вратата и започна да разказва:
— При нас винаги е било тъмно като в пещ, а когато събориха къщите наоколо, всички плъхове направо се преселиха тук. Страшно нахални са станали. Веднъж на пияна глава заспах на пода, а те едва не ми прегризаха ушите, ето виж, честна дума… Иначе какво толкова — нека да си ходят насам-натам, ама нападат храната. В неделя така се стреснах, че от уплаха изпуснах една бутилка заради тези гадове, а вътре беше останало още малко за пиене.
Слушах го и се притеснявах, защото ако продължеше в този дух, рискувах да не се свестя напълно. Но в същия момент вратата на колата се захлопна, мъжът млъкна и аз отворих очи.
— Спасих те! — радостно ми съобщи Стас, а аз жално изхлипах.
— Ей! — разтревожи се мъжът, тъй като вероятно се изплаши, че ние веднага ще тръгнем и ще го оставим без мечтаната стотачка. — А защо дойдохте?
В този момент вече бях успяла окончателно да дойда на себе си, въздъхнах, погледнах към мъжа, а после — към Стас, след това се извърнах и с това дадох да се разбере, че смятам всички въпроси за безсмислени. Ала Стас реши да се презастрахова, но попита нещо доста по-различно от онова, което очаквах да чуя от него:
— На кого си дал паспорта си, за да регистрира колата си?
— На никого! — изненада се Конюши. — Веднъж си изгубих паспорта, но беше преди две години. Сетне направо се изтормозих, докато си извадя нов.
Това беше нещо, на което повярвах изцяло.
— А имаш ли един такъв познат… — Последва описание на младежа с хондата, в което аз внесох няколко корекции, тъй като го бях виждала, а Стас го описваше по чужди думи.
Мъжът първо помисли малко, после зададе уточняващи въпроси, сетне отново се замисли, изобщо отнесе се отговорно към задачата, но не можа да си спомни никого, който да прилича на описания човек. Накрая Конюши получи стотачката си и заситни към магазина, а Стас се въодушеви, макар че лично аз не виждах никакъв повод за това.