Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
— Ами кучето?
— Вързано е с верига.
Огромната кавказка овчарка съсредоточено ни наблюдаваше. Плешивия тръгна към плевника, като пътьом ни обясняваше:
— Сложих го тук, под навеса, за всеки случай, току-виж — времето се развалило…
Навесът бе пристроен към плевнята и под него наистина се мъдреше един ковчег, поставен върху тухли. Бронзовата му табелка сияеше и общо взето — последното убежище имаше образцов вид.
— Като новичък е — прокара ръка по капака му и гордо заяви Плешивия. — Това е то дъбът… А как само е изработен! Но са изтръгнали болтовете му… За съжаление нямах време да го поправя.
Съжалението му бе искрено и изобщо се усещаше, че ковчегът на татко му бе легнал на сърцето. Ала въпросният ковчег подейства на Стас по съвършено различен начин. Той се навъси и немного любезно попита:
— Къде го намерихте?
— В горичката — отвърна Плешивия. — Отидох да разходя кучето там и изведнъж гледам — ковчег. Такава находка е малко необичайна, не мислите ли? Болтовете му — изтръгнати, а ковчегът — празен. За всеки случай пуснах кучето да надуши следите, но то не откри нищо. А след това видях табелката и се изправих пред избор. До нас вече бе стигнал слухът, че на гробището са разкопали някакъв гроб. Ужасно светотатство! Та затова трябва ше да реша дали да се обадя в милицията, или да се свържа с вдовицата. И реших, че ще е по-добре да направя второто.
— Има си хас — ченгетата няма да ви дадат пукната пара.
— Това не беше единственият ми аргумент — кимна Плешивия и отново йезуитски се усмихна. — Бихте ли ми дали хилядарката?
Стас му подаде парите, в продължение на тридесетина секунди Плешивия разглежда банкнотата на светлината, кимна в знак на задоволство и предложи:
— Вземете го.
Ние се спогледахме.
— Един момент — рече Стас, хвана ме за ръката и ме поведе под навеса. — Какво да правим? Ако не вземем този идиотски ковчег, възможността да го продаде на още някого е напълно реална, способен е на всичко… — Което си е право — така си беше, Плешивия имаше вид на изключително предприемчив човек. — Или ще се обади в милицията.
— Ами че аз също се канех да се обадя в милицията.
— Но той ще им каже, че е говорил с вдовицата. Сигурен съм, че ченгетата ще се заинтересуват от това.
— Но нали аз съм тази, която дойде да вземе ковчега…
— Точно така. И това ще ги заинтересува още повече, защото е сигурен знак, че знаеш къде се намира вдовицата.
— Ти какво предлагаш да направим?
— Ще трябва да вземем тази гадория.
— Изобщо не е гадория…
— Зная, зная. Това е последното убежище на татко и на всичкото отгоре е направено от истински дъб, че и табелка си има.
Плешивия ни гледаше напрегнато и се усмихваше. Стас отиде при него и му каза:
— Бихте ли ни помогнали да го натоварим в колата? Ще си платим естествено.
— С удоволствие! — откликна Плешивия. — Трябва да ви предупредя, че ковчегът е тежък. Аз здравата се поизпотих с него, докато го докарах от горичката с една ръчна количка, която сам съм си направил.
— Значи вече имате опит — зарадва се Стас.
Оказа се, че не е лесна работа да натоварим ковчега в джипа и изгубихме доста време с това занимание, а най-важното бе, че покрай нас се събра тълпа любопитни. С общи усилия се справихме със задачата, но това не ме накара да се почувствам кой знае колко щастлива.
— Някой ще ни наклепа в милицията — притеснявах се аз, докато се отдалечавахме от къщата.
— Да ни наклепа! — злобно отвърна Стас, който направо бе каталясал от пренасянето.
Въздъхнах тежко, но нашите изпитания не свършиха с това. Стигнахме до гаража и тогава се изправихме пред задачата да извадим ковчега от колата.
Стас не можеше да извика никого на помощ, най-вече защото вътре бе колата на Рита, пък и щеше да му се наложи да обясни някак желанието си да държи в своя гараж това дъбово чудо. Вкарахме джипа в гаража, заключихме вратата и се мъчихме в продължение на половин час, докато ковчегът най-сетне се озова на тезгяха. Стас го зави с покривалото на колата, но въпреки това продължаваше да бъде малко нервен. А аз искрено се зарадвах, когато излязохме на чист въздух.
И тогава се сетих, че сутринта трябваше да отидем при Олег Петрович Конюши, на чието име се водеше хондата, но пренасянето на ковчега ни отне много време и сега часовникът показваше 12:30, тъй че едва ли щяхме да заварим чевръстия алкохолик вкъщи. Ала Стас предложи да опитаме и ние се понесохме към казармата. Тя нищо не се бе променила от вчера насам и на мен ми хрумна една мисъл, която побързах да кажа на глас:
— А не е ли опасно да се срещаме с него?