Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
„Само че безсмъртието му се оказа най-обикновен трик — помисли Сейзед. — Нищо повече от хитра комбинация между ферохимия и аломантия“.
Но как беше контролирал колосите? „Трябва да има още нещо. Нещо, свързано със силата му. Нещо, което е направил при Кладенеца на Възнесението, същото, което завинаги е променило света. Вероятно оттам е произлизала и способността му да управлява колосите“.
В лагера не се виждаха женски колоси — дори да имаше, не се различаваха по нищо от мъжките. Сейзед обаче забеляза труп на колос да лежи до един огън. Беше одран.
„Как е възможно да съществува подобно общество?“ — зачуди се ужасено Сейзед. В книгите се казваше, че колосите се размножавали и стареели бързо — приемливо положение за тях, като се имаха предвид убийствата, на които бе станал свидетел за толкова кратко време. Въпреки това нивото на насилие помежду им му се струваше неоправдано високо, за да оцелеят.
И все пак бяха оцелели. За нещастие. Пазителят в него вярваше, че нищо не трябва да бъде изгубено, че всяко общество заслужава да бъде запомнено. Но бруталността в лагера на колосите — покритите с рани чудовища, които въпреки това се нахвърляха едни върху други, одраните трупове, внезапните изблици на ярост, завършващи с убийства — всичко това подлагаше вярата му на изпитание.
Похитителите му го отведоха до невисок хълм и Сейзед спря, защото видя нещо неочаквано.
Шатра.
— Върви — нареди водачът и я посочи.
Сейзед смръщи вежди. Пред шатрата имаше десетина човеци, въоръжени с копия и облечени като имперски стражници. Шатрата беше голяма и зад нея имаше купчина сандъци.
— Върви! — извика колосът.
Сейзед се подчини. Зад него един от колосите подхвърли с безразличие раницата му на стражниците. Металоемите вътре издрънчаха при удара със земята и Сейзед неволно подскочи. Войниците изпроводиха колосите с бдителни погледи, после един от тях взе раницата. Друг насочи копието си към него.
Сейзед вдигна ръце.
— Аз съм Сейзед, териски Пазител, сега учител. Не съм ваш враг.
— Да де — отвърна стражникът, без да откъсва поглед от отдалечаващия се колос. — Но въпреки това ще трябва да дойдеш с мен.
— Мога ли да си взема нещата? — попита Сейзед. Наоколо не се виждаха други колоси: изглежда, войниците ги държаха на разстояние.
Първият стражник се обърна към другаря си, който вече ровеше в раницата на Сейзед. Той вдигна глава и сви рамене.
— Няма оръжия. Някакви гривни и пръстени, може да струват нещо.
— Не са от благородни метали — увери го Сейзед. — Това са инструменти на Пазител и са ценни само за такъв като мен.
Вторият стражник кимна и подаде раницата на първия. И двамата бяха с типичния изглед на мъже от Централната област — тъмнокоси, със светла кожа и телосложение на хора, хранени правилно и редовно от съвсем малки. Първият, който очевидно бе по-старши, взе раницата и отсече.
— Ще видим какво ще каже негово величество.
„Аха“ — помисли Сейзед и каза:
— Ами нека поговорим с него тогава.
Стражникът се обърна, вдигна чергилото и даде знак на Сейзед да влиза. Терисецът пристъпи от червеникавата светлина в просторната добре осветена шатра. Вътре имаше още неколцина стражници. Досега Сейзед бе наброил поне две дузини.
Войникът пред него отиде до някаква завеса, провря глава през нея и след миг се обърна и даде знак на Сейзед да влезе.
Сейзед влезе във второто помещение. Мъжът вътре носеше сюртук и панталони на лутаделски благородник. Въпреки очевидната си младост беше почти плешив. Стоеше прав и нервно потропваше с пръсти по бедрото си. Трепна, когато Сейзед влезе.
Сейзед го позна веднага.
— Джастис Лекал!
— Крал Лекал! — тросна се Джастис. — Познавам ли те, терисецо?
— Не сме се срещали, ваше величество — отвърна Сейзед, — но съм имал вземане-даване с един ваш приятел. Крал Елънд Венчър от Лутадел.
Джастис кимна замислено.
— Хората ми докладваха, че са те довели колосите. Заловили са те да шпионираш лагера.
— Да, ваше величество — потвърди Сейзед. Джастис кръжеше неспокойно из шатрата. „Този човек не изглежда по-уравновесен от армията, която вероятно предвожда“. — Как успяхте да накарате тези същества да ви се подчиняват?
— Ти си мой пленник, терисецо — озъби се Джастис. — Никакви въпроси. Елънд ли те прати да ме шпионираш?
— Никой не ме е пращал — отвърна Сейзед. — Случайно се натъкнах на вас, ваше величество. Не съм ви шпионирал.
Джастис спря, погледна го внимателно и отново заснова напред-назад.