Ритматистът

— Хайде — повтори Мелъди и го извлече от мазето на следобедното слънце. — Честно ти казвам, ако не внимаваш, ще се спаружиш и ще се превърнеш в професор.

Джоел разтри врата си и се протегна. Приятно беше да си навън.

— Да идем в канцеларията — предложи Мелъди — и да проверим дали викарият ти е пратил нещо.

Джоел сви рамене и тръгнаха натам. Дните ставаха по-топли и типичната за Нова Британия влага отстъпваше към океана. Топлината беше приятна след цяла сутрин долу в работилницата.

Когато минаха покрай Факултета по хуманитарни науки, Джоел забеляза неколцина работници, които чистеха стената. Две нощи по-рано там някой беше написал „Връщайте се в Небраск“. Хардинг побесня, че някой се е промъкнал през неговата охрана.

Няма да се изненадам, ако това се окаже дело на някой ученик, рече си Джоел. Открай време имаше напрежение между богатите ученици от общото училище и ритматистите.

Мелъди също го видя.

— Чу ли за Вирджиния и Тадеуш?

— Кой?

— Ритматисти. Ученици от класа преди нас. Вчера излезли след църква. Налетели на тълпа, която ги подгонила и ги замеряла с бутилки. Никога не съм чувала такова нещо.

— Двамата добре ли са?

— Хмм, да — отговори Мелъди с известно неудобство. — Нарисували тебеширчета. Това накарало хората тутакси да се разпръснат.

Тебеширчета.

— Но…

— Не, те не знаят Глифа на Откъсването — бързо отговори Мелъди. — И да го знаеха, не биха го използвали. Знаеш, че е голям грях да го ползваш срещу хора.

— И така е достатъчно зле — рече Джоел. — Ще тръгнат приказки.

— А какво трябваше да направят? Да се оставят тълпата да ги хване?

— Добре де, не…

Двамата повървяха смутено още малко.

— О! Добре, че си спомних — каза Мелъди. — Трябва да се отбия в Залата на Създаването.

— Какво? — възкликна Джоел, когато тя се врътна в обратната посока.

— На път ни е — додаде Мелъди, докато нагласяше презрамката на чантата си и му махаше да я последва.

— Праховете да го отнесат. Това е на другия край на кампуса!

Мелъди пресилено извъртя очи.

— Какво? Малко ходене ще те убие? Хайде.

Джоел изпъшка и тръгна с нея.

— Познай — рече тя.

Джоел вдигна вежда.

— Най-накрая ще оставя прекопирането. Професор Фич ми даде вече да прерисувам от модел.

— Страхотно! — Това беше следващата стъпка — да се чертаят ритматическите форми от малък модел. Мелъди би трябвало да е овладяла това умение още преди години, но той не го спомена.

— Да — продължи тя и махна с ръка. — Дайте ми още няколко месеца и ще преборя ритматиката. Ще мога да победя всяко десетгодишно дете на дуел.

Джоел се подсмихна.

— Впрочем, защо трябва да ходим до Залата на Създаването?

Мелъди показа една сгъната бележка.

— О, да. Пратки от канцеларията.

Тя кимна.

— Чакай малко — намуси се Джоел. — Поръчки ли разнасяш? Затова ли слезе да ме вземеш? Защото ти е скучно да разнасяш поръчки сама?

— Разбира се — радостно отвърна Мелъди. — Не знаеше ли, че съществуваш, за да ме забавляваш?