Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Стенуолд стисна безсилно юмруци и Тиниса пусна бавно раменете му.
— Заради… нея ли? — попита нежно тя.
— Не — отвърна твърде бързо той. Тиниса го стрелна с кос поглед, после дръпна Балкус настрана и двамата си зашепнаха нещо.
Стенуолд впери поглед в ръцете си. „Поправял съм машини с тези ръце — помисли си той, — и съм отнемал живот с тях.“ Още бяха силни, но не бяха млади. Колко болезнено се оказваше да признае нещо толкова очевидно.
„В Мина бях млад, първия път.“ Кога беше настъпила промяната? Върнал се бе тук, в Колегиум, за да плете непохватните си шпионски мрежи и да преподава в Академията. А после, години по-късно, беше дошло време за действие. И той бе отворил раклата, в която държеше прибрана младостта си, но тя, също като стара, отдавна неизползвана броня, се оказа ръждясала до неузнаваемост.
Каза си, че неговото е различно от мрънкането на други мъже, открили, че младостта си е отишла безвъзвратно. „Младостта и силата са ми нужни именно сега, сега повече отвсякога.“ Защо нямаше начин човек да съхрани времето и да го използва в момент на нужда? Всичките му мисли дрънчаха на кухо. Горчивата истина бе, че най-хубавите години са останали зад гърба му и че никой и нищо не може да промени това. И че Стенуолд с нищо не е по-различен от другите — търговци, учени, занаятчии, — които са живели спокойно живота си, а после един ден спират по средата на стълбите и си казват: „Я, до вчера не се задъхвах така.“
Болежките от снощи, когато бе мятал телесата си из склада… нямаше ли да са отшумели вече, ако беше с десетина години по-млад? Още се обаждаха, макар хората на Талрик да не го бяха пипнали и с пръст.
„Не че не се опитаха проклетниците!“ — пробва да се изчетка сам Стенуолд, но знаеше, че няма особен повод да се гордее. Той просто бе отложил неизбежното, а после Тиниса се появи.
А най-лошото беше, че с Тисамон са връстници, но вместо да ръждяса като Стенуолд, той беше като нож под кремъка на времето — наточен. Е, вярно, че богомолкородните живееха по-дълго, остаряваха по-бавно и по правило умираха от насилствена смърт. А и кой знае, може би Тисамон също спираше по средата на стълбището? Той, разбира се, никога не би го признал. По-скоро би поемал все по-големи рискове, за да се докаже, и така, докато времето не го изненадаше в гръб.
Богомолкородните наистина живеят по-дълго, каза си Стенуолд. „Уви, боя се, че точно този дори аз ще го надживея.“
Цялото това вътрешно терзание, всички тези неканени мисли бяха заради нея. И Тисамон бе изговарял с ударение думата, когато говореше за Атриса, майката на Тиниса, която дълго време бе смятал за предателка. А сега Стенуолд бе попаднал на истинска паякородна предателка, чието име да не изрича. И като човек, който излиза екзалтиран от битка и със закъснение открива, че дрехите му са напоени с кръв, така и Стенуолд откри, че тя все пак го е ранила.
„Какъв стар глупак съм аз.“
Но за кратко тя му бе върнала младостта и макар да се бе водила от нечисти намерения, в онзи момент подаръкът й беше безценен.
А сега Тисамон щеше да я убие и с право.
— Добре се справи в склада — отбеляза Тиниса.
Балкус я изгледа изпод вежди.
— Не ме бива много в сметките, но като те гледам, аз вече съм бил в тоя занаят, когато ти още си ходела права под масата — отбеляза той.
— Щом казваш. Аз обаче те познавам отскоро и не знам нищо за теб. А след Хелерон и оная шпионка с менливото лице трудно се доверявам на непознати.
— Така и трябва — съгласи се той. Наистина е исполин, помисли си Тиниса. Висок беше почти колкото Тисамон и много по-широк в плещите, изобщо много по-едър от обикновените мравкородни.
— Е, разкажи ми за себе си — подкани го тя.
— Ти да не ми прилагаш някое паешко флиртче? — изгледа я недоверчиво Балкус. Май не се шегуваше.
— Не, бъди спокоен. Просто искам да знам дали мога да ти имам доверие. Пък и аз съм полуродна, не знаеш ли?
— Чух аз, че си щерка на богомолкородния, макар че идея си нямам как е станала тая работа. Но те и богомолкородните флиртуват — имаше една, като си харесаше мъж, убиваше негов враг, за да му привлече вниманието. Луда беше. — Последното прозвуча като одобрение.
— Не флиртувам с теб, повярвай — увери го тя. Балкус се беше позахилил и Тиниса се зачуди дали пък той не се опитваше да флиртува. — Защо си тук, Балкус, кажи? Трябва да знам доколко мога да разчитам на теб.
— Със Скуто се познаваме от години. — Усмивката му се разшири в израз на искрена носталгия. — Изкарвах си прехраната както и където сваря, основно с меча и гвоздистрела, но неизменно ме крепеше мисълта, че Скуто е някъде там, на север, и закъсам ли, той винаги ще намери нещо като за мен.