Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— Скадран ще умре — подчерта бавно и тежко полуродният. — Скадран знае твърде много за Рекеф. Затова ще ми видят сметката веднага щом крепостните стени паднат. Нищо чудно Талрик вече да е получил заповеди в този смисъл.
— Стигаме до мен — поде отново Хофи. — Сигурно ще се изненадате, но истината е, че аз съм роден в Империята, а там хората от моя народ живеят що-годе добре в сравнение с другите нисши раси. Ние умеем да бъдем полезни. И въпреки това, ето ме тук, от три години пълноправен гражданин на Колегиум, комуто са заръчали да отвори портите пред кръвожадните векианци. Значи ли това, че съм в една лодка с вас двамата? — Хофи изкриви физиономия и сведе поглед към ръцете си. — Този град ми харесва. В този град с мен се отнасят добре. Миналата година дори ми дадоха право да гласувам за Събранието. В Империята сигурно бих се справил по-добре от вас, но винаги ще ме смятат за долна категория човек.
— И какво, нима не сме знаели какво представлява Империята, когато сме се хванали на хорото? — възрази Ариана.
— Едва ли сме си давали докрай сметка. А и в краткосрочен план всички извлякохме полза от това сътрудничество. Докато естеството на дейността ни се ограничаваше до опазването на имперските интереси в Равнините, аз си вършех работата и съвестта ми е чиста. Сега обаче става въпрос за нещо друго…
— Аз не искам този град да падне — каза простичко Скадран. — Бил съм къде ли не и навсякъде са гледали на мен като на боклук, като на половин човек. Тук е различно.
— Вие нали си давате сметка какво означава всичко това, дето го говорите? — натърти Ариана. — Означава, че трябва да… да се оправим с Талрик.
— Да убием Талрик — поправи я Хофи. — Нека не се самозалъгваме. Трябва да го убием утре вечер преди да е тръгнал за Век.
— И Граф също — добави Скадран.
Хофи кимна унило.
— С него се познаваме, така че… Не, прав си, разбира се. Той е осороден и се подчинява слепешката на всичко, което му нареди Империята. Ще трябва да убием и него. Освен това най-добрите биячи на Граф така или иначе са мъртви. Приятелчетата на Трудан се погрижиха за тях, така че по-добър шанс едва ли ще имаме.
Събранието бе изслушало Стенуолд. С това неоспоримите факти се изчерпваха. След това бяха изслушали и майстор Белоуерн, дипломат от кариерата, който ги заля с мед и масло, разсмя ги с шегите си и ги омая с красноречието си. Събранието на Колегиум, голямата надежда на света, бе постъпило както е редно. Оставило бе и двама им да говорят на воля.
В момента делегатите заседаваха при закрити врати и обсъждаха какво да се направи във връзка с изложеното от Стенуолд. А също и какво да се направи с него самия, ако се стигнеше дотам. Като нищо решението им можеше да приеме вида на заповед за задържането му. Въпреки това Стенуолд щеше да ги изчака търпеливо, щеше да седи с недокосната чаша вино на масата пред себе си и в компанията на двамата си телохранители.
— Не е нужно да стоите тук — каза им.
— О, напротив. Нужно е — настоя Тиниса. — И ти знаеш защо.
— Вече говорих пред Събранието.
— Ти си враг на Империята и осоидите биха те убили без колебание, майстор Трудан — обади се Балкус от другия край на салона. — Няма никакво значение къде и пред кого си си отворил устата.
— Карате ме да се чувствам затворник в собствения си дом! — изръмжа Стенуолд. — Сякаш не ми стига, че трябва да чакам решението на Събранието, ами сега и собствената ми повереница ме държи под ключ! Буквално!
— И какво? — попита Тиниса. — Къде толкова искаш да идеш?
— Не знам, но е важно да знам, че мога да го направя, ако поискам. Тиниса, не съм чак такъв грохнал старец. Способен съм сам да се грижа за себе си.
— Чуй ме, Стен — изсъска тя и изведнъж го сграбчи за раменете. — Никой не твърди, че не можеш да въртиш меч, но и никой не е вечен. В момента се тревожа за Тисамон, а по-добър от него — здраве му кажи. Но ако той умре — Стенуолд видя как се свиха устните й — или ако аз умра, или Балкус, смъртта ни не би имала чак такова голямо значение. Ако ти умреш обаче, това ще е трагедия — защото Събранието тепърва ще има нужда от теб. Стига на делегатите да им уврят най-после главите, разбира се.
— А ако не им уврят — вметна Балкус, — току-виж стражата дошла да те арестува. Сам спомена, че такава възможност е била обсъждана.