Миг преди винаги

– Както винаги – вика тя.

– Номер осем – продължавам аз. – Не ме погребвай, където е студено.

– Напълно съм съгласна. Мен също.

Избърсва още пот от лицето си, а аз се надигам от капака t и ѝ подавам ръка.

– Хайде да седнем вътре, за да не сме на слънце.

Тя хваща ръката ми и аз ѝ помагам да слезе от капака.

Два часа по-късно пикапът, който трябва да ни тегли, не се е появил и започва да се стъмва. Изглежда, че ще се наложи да наблюдаваме заедно как слънцето залязва над голия тексаски пейзаж.

– Знаех си – казва Камрин. – Какво, по дяволите, им става на тези влекачи?

И точно когато го казва, по магистралата към нас се задават ослепителните светлини на два фара. Въздъхваме с облекчение, излизаме навън да го посрещнем и първото нещо, което забелязвам, е същото, което забелязва и Камрин. Човекът може да е двойник на Били Франк. Двамата се споглеждаме, но не казваме нищо на глас.

– От теглене ли имате нужда или от гума? – пита той и опъва с палци презрамките на гащеризона си.

– Само от гума – отвръщам аз и го следвам до задницата на пикапа.

– Добре, не разполагам с много време за престой тук, докато я сменяте – казва той и изплюва на пътя тютюна, който дъвче. – Двамата ще се справите ли?

– Да, ще се справим – казвам аз. – Обаче почакай за секунда – давам му знак с пръст аз, навеждам се в колата и завъртам ключа за запалването. Когато двигателят започва да работи без проблем, го изключвам и се връщам при него. – Просто исках да се уверя, че ще запали.

Плащам на двойника и наблюдавам как задните стопове на камиона се отдалечават в тъмнеещия хоризонт. Когато се връщам обратно при колата, с изумление виждам, че Камрин вече я повдига с крика.

– Браво бе, това се казва момиче.

Тя ми се усмихва, но продължава да работи, а русата ѝ плитка се спуска върху рамото.

– Не е трудно – казва и сега дотъркулва новата гума, след като е успяла да развие гайките на старата съвсем сама.

Мисля, че започвам да се възбуждам. Да, почакай, определено съм възбуден.

– Не, наистина не е трудно – отговарям накрая аз и се усмихвам още по-широко.

Няколко минути по-късно тя отново сваля колата и хвърля крика в багажника. Вдигам вместо нея старата гума и хвърлям вътре и нея.

Влизаме вътре и просто седим там.

Толкова е тихо. Огромните розовочервени и сини ивици на перестите облаци, изпълнили небето, се простират далеч над хоризонта. Дневната горещина постепенно намалява и с настъпването на нощта през прозорците на колата нахлува лек ветрец. Залезът е красив. Откровено казано, никога не съм му обръщал внимание преди. Може би причината е компанията.

И не съм сигурен какво става между нас точно в момента, но каквото и да е то, ние се чувстваме толкова свързани един с друг, че и двамата го усещаме. Поглеждам я. И тя ме поглежда.

– Готова ли си за връщане? – питам аз.

– Ами, да – замълчава за момент и гледа замислена през предното стъкло. После се обръща към мен по-уверена отпреди няколко секунди. – Да, мисля, че съм готова да се завърнем у дома.