Миг преди винаги
- Автор: Редмерски Джесика
- Серия: Миг преди никога #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542816546
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Миг преди винаги». Краткое содержание книги:
Сега в очакваното с нетърпение продължение на „Миг преди никога“ Камрин и Андрю посрещат заедно всяка възможност, която животът им предлага, следвайки взаимната си любов към музиката. Но когато буреносните облаци на трагедията надвисват над тях, връзката им е подложена на най-голямото от всички изпитания. Докато Камрин се опитва всячески да притъпи болката от станалото, Андрю взема дръзко решение: за да си възвърнат познатия ритъм на предишния си живот, двамата поемат отново на пътешествие около страната. Заедно те ще преоткрият вълнението, страстта и копнежа и ще срещнат по-големи предизвикателства, отколкото някога са можели да си представят.
Тя слага с разперени пръсти ръце на гърдите си.
– Един ден отидох там – продължава Камрин. – Бях така свикнала с носталгията, че си помислих, че бих могла да усиля чувството, ако отида на мястото, където беше нашата къща на дървото, да седна на земята, където имах навика да седя, и да изпиша с пръчка в пръстта тайно съобщение за Коул, за да го прочете, ако отида там преди него. Обаче не беше същото, Андрю.
Наблюдавам я и я слушам внимателно.
– Не беше същото – повтаря замислена тя. – Бях много разочарована. И си тръгнах в този ден дори с по-голяма дупка в сърцето, отколкото беше, когато се запътих за там с намерение да я запълня. И всеки ден след това, винаги, когато се опитвах да си го представя както преди, не можех да го направя. Разруших този спомен с отиването си там. Без да си давам сметка, докато не стана твърде късно, в онзи ден замених този спомен с празнота.
Знам точно какво означава това чувство на носталгия. Мисля, че всеки го е изпитал в даден момент от живота си, но аз не започнах да разказвам за собствения си опит в това отношение. Вместо това просто продължавах да слушам.
– Цяла сутрин се опитвам да се накарам да повярвам, че всъщност ние не бяхме в тази стая. Че барът, в който бяхме снощи, не беше “Олд Пойнт”. Че тъжната новина за Еди беше само мой сън – тя ме гледа право в очите. – Искам да си тръгнем, преди да разруша и този спомен.
Тя е права. Абсолютно права.
Но аз започвам да се питам, ако…
– Камрин, а защо се опитваше да съживиш отново спомена? – не ми е приятно, но въпреки това го казвам. – Не си ли доволна от нещата такива, каквито са? Между нас?
Тя рязко повдига нагоре глава, а очите ѝ ме гледат с недоумение. Но после чер гите ѝ омекват и Камрин казва:
– Господи, не, Андрю – отдръпва се от прозореца и застава между разтворените ми крака. – Изобщо не става дума за това. Мисля само, че тъкмо защото дойдохме тук, аз подсъзнателно се опитвам да пресъздам едно от най-запомнящите се преживявания в живота ми.
Тя поставя и двете си ръце върху раменете ми, а аз я хващам от двете страни за кръста и вдигам очи към нея. Не бих могъл да изпитам по-голямо облекчение от отговора ѝ.
Усмихвам се, изправям се заедно с нея и казвам:
– Ами тогава да се омитаме оттук, преди мозъкът ти да се напълни с още какви ли не глупости.
Тя се смее.
Отдръпвам се от нея и веднага започвам да хвърлям нещата ни в саковете. После посочвам банята.
– Гледай да не забравиш нещо.
Усмивката ѝ става по-широка и тя веднага се втурва покрай мен в банята. Само след две трескави минути всичко е прибрано. Всеки от нас взема по един сак и по една китара и без да погледнем назад, излизаме от стаята. Никой дори не поглежда и към вратата на съседната стая, която не наехме този път. Когато слизаме долу във фоайето, отивам на рецепцията и моля да ми върнат парите, които бях предплатил за една седмица. Служителката взема кредитната ми карта и ми прехвърля обратно сумата, а аз ѝ връщам картите ключове.
Камрин чака нетърпелива до мен.
– Престани с тези глупости – нареждам ѝ аз, защото знам, че тя пак се връща към спомена.
Камрин леко се засмива и затваря за момент очи.
– Благодаря ви, че ни гостувахте в “Холдей Ин Ню Орлиънс” – казва служителката, когато се отдалечаваме от рецепцията. – Ще се радваме да ни посетите отново.
– “Холидей Ин” ли? – преструвам се аз. – Не, това са… апартаментите за посолствата в… Гълфпорт. Ами да, това е Мисисипи. Какво ви става, госпожо?
Изражението на служителката се променя и тя прави озадачена физиономия, но не казва нищо и ние излизаме от сградата.
Камрин започва да подскача веднага щом излизаме навън, и товари всичко в шевролета:
– Предлагам да минем направо покрай Ню Орлиънс, за да стигнем в Луизиана.
Всъщност не е чак толкова трудно, колкото си мислех, да си представим, че сме някъде, където не сме.
– Звучи добре – казвам и Затварям вратата на колата. – Можем да минем направо и покрай Галвестън, ако искаш.
– Не, трябва да отидем на гости на майка ти – казва тя. – След това можем да отидем където си поискаме.