Преродена любов

— Ако ти си склонен.

Асейл изглеждаше напълно безгрижен, сякаш и двата варианта го устройваха — бе готов да живее или да умре, жестокостта и болката не го притесняваха. Но в никакъв случай не правеше впечатление на равнодушен.

От него би излязъл изключителен войник, помисли си Кор. Стига да не беше кастриран от мамчето си.

— Значи, твоето решение — промърмори Кор — се изразява във взаимно унищожение.

— Да. Какво да бъде?

Ако Кор имаше на разположение подкрепление, щяха да съществуват и по-добри начини да се справят със ситуацията. Но не, от войниците му нямаше и следа. А според един от фундаменталните принципи на войната озовеш ли се лице в лице с равностоен противник, който е добре подсигурен и не му липсва кураж, не нападаш — оттегляш се, прегрупираш сили и оцеляваш, за да можеш да се биеш при обстоятелства, по-благоприятни за победата ти.

Освен всичко друго Асейл трябваше да бъде запазен жив достатъчно дълго, та кралят да се срещне с него.

Но ситуацията не беше по вкуса на Кор. И настроението му, поначало мрачно, сега беше в най-черни краски. Не каза нищо повече. Просто се дематериализира в друга пряка на около осемстотин метра разстояние, като остави изчезването му да говори само за себе си.

Когато прие форма до един затворен павилион за вестници, вътрешно направо кипеше. Безпомощността му при сблъсъка с Асейл усили яростта му, която се насочи изцяло към войниците му.

Започна лично да ги издирва, като тръгна от една изоставена сграда, мина през ателие за татуировки и пансион и накрая ги откри на небостъргача. Когато прие форма, те всички бяха там. Помайваха се, сякаш нямаха нищо за вършене.

Гневът изпълни всяка вена в тялото му и закипя в него до точка, в която започна да усеща умопомрачението да пулсира в черепа му. Разбира се, това се дължеше на глада му за кръв. Ала това, че разбираше къде се корени раздразнението му, никак не го смекчаваше.

— Къде бяхте, по дяволите? — кресна, докато вятърът свистеше около него.

— Нареди ни да чакаме тук...

— Казах ви да ме намерите.

Троу вдигна ръце.

— Дявол да го вземе. Нужни са ни телефони, а не.

Кор се хвърли към другия мъж, сграбчи го за палтото и го запрати към една метална врата.

— Внимавай с тона си.

— Прав съм.

— Няма да водим отново този спор.

Кор рязко се отдалечи от подчинения си, а дрехата му се изду от топлия вятър, духащ над града. Троу обаче не се предаваше.

— Можехме да сме там, където ни искаш. Братята имат мобилни.

Той се обърна.

— Майната им на братята!

— Бихме се справяли по-добре, ако разполагахме с начини да комуникираме!

— Братята са слаби, защото разчитат на технологиите.

Троу поклати надменно глава като аристократ, който разбира повече от нещата.

— Не, те живеят в бъдещето. И ние не можем да се мерим с тях, ако продължаваме да стоим в миналото.

Кор сви ръцете си в юмруци. Баща му — по-точно Блъдлетър — би блъснал кучия син от покрива на сградата заради наглостта и непокорството му. И Кор направи крачка към другия мъж.