Преродена любов

Той изруга грубо и тя вдигна поглед към него. По изражението на лицето му личеше, че му се искаше да убие симпата още веднъж, но той бързо потисна емоциите си, защото не желаеше да я разстройва допълнително.

— Не мисля, че някога успях да ти кажа колко съжалявам — произнесе кротко той. — По времето, докато бяхме в хижата на

Дариъс. И двамата с него толкова съжалявахме, че.

— Моля те, нека повече не говорим на тази тема. Благодаря ти.

В последвалото неловко мълчание стомахът му издаде звук.

— Трябва да ядеш — промълви тя.

— Не съм гладен.

— Стомахът ти...

— Да гори в ада, ако ще.

Вперила поглед в неподвижната му фигура, тя беше поразена от промяната у него — толкова бързо се беше върнал цветът на лицето му, стойката му беше по-изправена, а погледът му беше много по-буден.

Кръвта притежаваше такава мощ, помисли си тя.

— Ще те храня отново — той я изгледа, сякаш бе изгубила ума си, а тя вирна брадичка и срещна очите му. — Несъмнено ще го сторя отново.

Само за да види такова сериозно подобрение за толкова кратък период, тя беше готова да изживее миговете на ужас отново и отново. Завинаги щеше да остане пленница на миналото си, но само каква промяна бе настъпила у него — кръвта й го освобождаваше от изтощението, а това щеше да го поддържа жив на бойното поле.

— Как можеш да го кажеш? — гласът му вече бе толкова предрезгавял, че пресекваше.

— Просто така го чувствам.

— Не е редно заради чувство за дълг да бъдеш въвличана така дълбоко в твоя личен ад.

— Това аз си го решавам, не ти.

Тор смръщи вежди.

— В онзи килер ти беше като агне в кланица.

— Ако това беше истина, сега щях ли да си поемам въздух?

— Хареса ли ти кошмарът, който ти се присъни току-що? Позабавлява ли се? — тя се сви на мястото си, а той прекоси стаята, застана пред прозорците със спуснати капаци и се загледа, сякаш успяваше да види градината отвъд тях. — Ти си нещо повече от прислужница или източник на кръв.

— Да служиш на другите, е възвишена цел — заяви тя с подобаващо достойнство.

Той хвърли поглед през рамо и очите му срещнаха нейните въпреки качулката.

— Но ти не го правиш, за да бъдеш възвишена. С тази роба прикриваш красотата и положението си, за да се самонаказваш. Не мисля, че алтруизмът диктува такива крайности.

— Не ме познаваш, за да са ти известни мотивите ми.

— Бях възбуден — при тези му думи тя примигна. — Няма как да не си го разбрала.

Ами да, разбрала го беше, но.

— И ако отново впия зъби във вената ти, това пак ще се случи.

— Да, но ти не мислеше за мен — изтъкна тя.

— Това прави ли нещата различни?

— Да.

— Сигурна ли си? — попита сухо той.

— Все пак не предприе нищо, нали така? А едно хранене няма да е достатъчно. Минало е твърде много време. Вече имаш голям напредък, но скоро ще ти е нужно още.