Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
Но все още трябва да изпълнявам дълга си, да се усмихвам и да се ръкувам с тях и да им благодаря за храбрата им служба. Всяка дума има горчив вкус, докато се налага да се отдръпна от тълпата в една ниша, наполовина скрита от растения. Шумът на тълпата все още се надига с пладнешкото слънце, но отново мога да дишам. Поне за секунда.
– Наред ли е всичко?
Кал стои над мен: изглежда разтревожен, но странно отпуснат. Харесва му да бъде близо до войниците; предполагам, че това е естествената му среда.
Макар че ми се иска да изчезна, гръбнакът ми се изправя.
– Не си падам по конкурсите за красота.
Той се намръщва:
– Мер, те отиват на фронта. Бих си помислил, че тъкмо ти би искала да ги изпратиш подобаващо.
Смехът избухва от мен като оръдейна стрелба:
– Коя част от живота ми те кара да мислиш, че ще ме е грижа за тези разглезени богати момчета, които тръгват на война, като че ли е някаква ваканция?
– Само защото са избрали да отидат, това не ги прави по-малко смели.
– Е, надявам се да им хареса и казармата, и припасите, и отпуските, и всички неща, които моите братя никога не получаваха. – Съмнявам се, че на тези доброволци някога ще им липсва дори едно копче.
Макар да има вид, че иска да ми се разкрещи, Кал преглъща порива. Сега, когато знам на какво е способен нравът му, съм изненадана, че изобщо може да се въздържа.
– Това е първият изцяло Сребърен легион, който отива в окопите – казва той с равен тон. – Потеглят да се бият с Червените, облечени като Червени, служещи заедно с Червени. Езерняците няма да разберат кои са, когато стигнат до Задушливите земи. А когато бомбите паднат, когато неприятелят се опита да разкъса линията, ще се изправи срещу нещо, което не е очаквал. Легионът на Сенките ще погуби всички тях.
Внезапно ми става едновременно горещо и студено:
– Оригинално.
Но Кал не злорадства. Вместо това изглежда тъжен.
– Ти ми даде идеята.
– Какво?
– Когато се озова на Изпитанието на кралиците, никой не знаеше какво да прави. Сигурен съм, че езерняците ще се почувстват по същия начин.
Въпреки че се опитвам да проговоря, не излиза нито звук. Никога не съм вдъхновявала каквото и да е, да не говорим за бойни маневри. Кал се взира в мен, сякаш иска да каже още нещо, но не проговаря. Никой от нас не знае какво да каже.
Едно момче от нашата група на обучението, тъкачът на ветрове Оливър, плесва Кал по рамото с длан, докато в другата стиска питие. Той също е в униформа. Заминава да се бие.
– Защо се криеш, Кал? – Той се киска, сочейки към тълпата около нас. – В сравнение с езерняците тази шайка ще е лесна!
Кал среща погледа ми, сребърна руменина обагря бузите му.
– Винаги бих предпочел да се бия с езерняците – отвръща той: очите му не се откъсват от моите нито за миг.
– Значи отиваш с тях?
Оливър отговаря вместо Кал, усмихвайки се прекалено широко за момче, което заминава на война.
– Да отива ли? – казва той. – Кал ни предвожда! Негов собствен легион, чак до фронта.
Бавно Кал се размърдва и се измъква от хватката на Оливър. Пияният тъкач на ветрове сякаш не забелязва и продължава да ломоти:
– Той ще бъде най-младият военачалник в историята и първият принц, който ще се сражава на бойните позиции.
И първият, който ще загине, прошепва един мрачен глас в главата ми. Противно на по-разумните си инстинкти протягам ръка да докосна Кал. Той не се отдръпва от мен, а ми позволява да го хвана за ръката. Сега не прилича на принц или на пълководец, нито дори на Сребърен, а на онова момче в бара, онова, което искаше да ме спаси.
Гласът ми е тих, но настойчив:
– Кога?
– Когато заминете за столицата, след бала. Вие ще отидете на юг – промърморва той, – а аз ще отида на север.
Студена шокова вълна на страх се разплисква из тялото ми, както когато Килорн най-напред ми каза, че отива да се бие. Но Килорн е риболовец, крадец, момче, което знае как да оцелява, как да се изплъзва през пролуките; не като Кал. Той е войник. Ще умре, ако се налага. Ще пролее кръвта си за своята война. И нямам понятие защо това ме плаши. Не мога да кажа защо ме е грижа.
– Ако Кал отиде на фронта, тази война най-сетне ще свърши. С Кал можем да победим – казва Оливър, хилейки се като глупак. Отново хваща Кал за рамото, но този път го отвежда обратно към празненството и ме изоставя.