Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
– Не умея да лекувам рани по кожата, Мер. Най-доброто, което мога да направя, е да те почистя.
– Казах ти – обажда се Мейвън. – Той не може да направи нищо.
Устните на Джулиан се присвиват в озъбена гримаса.
– Намерете Сара Сконос – казва рязко той: челюстта му се стяга, докато чака Мейвън да се размърда. Никога не съм виждала Мейвън толкова ядосан, дори и на Кал. Но пък това, което се излива от Мейвън или Джулиан, не е гняв, а омраза. Те абсолютно се ненавиждат.
– Направете го, принце мой. – От устата на Джулиан титлата прозвучава като ругатня.
Мейвън най-сетне отстъпва и се измъква през вратата.
– За какво е всичко това? – прошепвам, като соча между Джулиан и вратата.
– Не сега – казва той и ми подхвърля бяла кърпа да се почистя. Тя се обагря в тъмночервено, докато кръвта ми съсипва плата.
– Коя е Сара Сконос?
Джулиан отново се поколебава:
– Лечителка на леки рани. Тя ще се погрижи за теб. – Той въздъхва. – И е моя приятелка. Дискретна приятелка.
Не знаех, че Джулиан има приятели отвъд мен и книгите си, но не го разпитвам.
Когато Мейвън се вмъква обратно в стаята няколко минути по-късно, вече съм успяла да почистя лицето си както трябва, макар че на допир още е лепкаво и подуто. Ще имам няколко синини, които да крия утре, а дори не искам да знам на какво прилича гърбът ми в момента. Внимателно докосвам нарастващата подутина на мястото, където Еванджелин ме удари с юмрук.
– Сара не е... – Мейвън прави пауза, обмисляйки думите си. – Не е човек, когото бих избрал за тази задача.
Преди да успея да попитам за причината, вратата се отваря и се показва жената, която предполагам, че е Сара. Тя влиза безмълвно, почти без да вдига очи. За разлика от другите, кръвните лечители Блонос, нейната възраст е демонстрирана гордо върху лицето ѝ във всяка бръчка и слабите ѝ хлътнали бузи. Изглежда приблизително на възрастта на Джулиан, но раменете ѝ са увиснали по начин, който ми подсказва, че животът ѝ се е сторил далеч по-дълъг.
– Приятно ми е да се запознаем, лейди Сконос. – Гласът ми е спокоен, сякаш питам какво е времето. Изглежда, че може би все пак запомням нещо от уроците по Протокол.
Но Сара не отговаря. Вместо това се свлича на колене пред стола ми и взема лицето ми в грубите си ръце. Докосването ѝ е хладно като вода върху слънчево изгаряне, а пръстите ѝ опипват дълбоката рана на бузата ми изненадващо нежно. Работи старателно, изцелявайки другите натъртвания по лицето ми. Преди да успея да спомена гърба си, тя плъзва ръка надолу към нараняването и нещо като успокояващ лед се просмуква през болката. Всичко свършва за няколко мига и се чувствам така, както когато най-напред дойдох тук. По-добре всъщност. Старите ми болежки и натъртвания са напълно изчезнали.
– Благодаря – казвам, но отново не получавам отговор.
– Благодаря ти, Сара – прошепва Джулиан и очите ѝ се стрелват към неговите в проблясване на сив цвят. Тя свежда леко глава в едва забележимо кимване. Той посяга напред, дланта му докосва ръката ѝ, докато ѝ помага да се изправи на крака. Двамата се движат като партньори в танц, заслушани в музика, която никой друг не чува.
Гласът на Мейвън рязко нарушава мълчанието им:
– Това е всичко, Сконос.
Мълчаливото спокойствие на Сара се стопява в едва прикрит гняв, когато се извърта и се измъква от хватката на Джулиан и се отправя към вратата тромаво като ранено животно. Вратата се затваря зад нея с трясък, разтърсвайки поставените в рамки карти в стъклените им затвори. Дори ръцете на Джулиан се тресат и треперят дълго след като си е отишла, сякаш още може да я почувства.
Той се опитва да го скрие, но не се получава: Джулиан е бил влюбен в нея някога, а може би дори все още е. Гледа към вратата като обсебен в очакване тя да се върне.
– Джулиан?
– Колкото по-дълго ви няма, толкова повече ще се разприказват хората – промърморва той и ни прави знак да си тръгваме.
– Съгласен съм. – Мейвън се отправя към вратата, готов да я отвори и да ме избута обратно навън.
– Сигурен ли си, че никой не е видял? – Ръката ми посяга към бузата, сега гладка и чиста.
Мейвън се поколебава, замислен:
– Никой, който би казал нещо.
– Тук тайните не остават дълго такива – промърморва Джулиан. Гласът му трепери от гняв, какъвто рядко съм долавяла у него. – Знаете това, Ваше Височество.