Този път сънят на Круппе го отведе през Блатната порта, по Южния път, а след това — по пътя за езерото Кътър. Небето вихреше пренеприятни шарки от сребристо и светлозелено.
— Всичко е сбъркано — въздъхна Круппе и краката му заситниха по прашния каменист път. — Монетата попадна в детски ръце, въпреки че още не го знае. За Круппе ли е да ходи по този Маймунски път? За щастие, съвършено кръглото тяло на Круппе е пример за съвършена симетрия. Човек не само се ражда с умението за въпросния баланс, човек трябва да го усвои с усилна практика. Разбира се, Круппе е уникален с това, че никога не му трябва практика — в нищо.
Вляво сред полето, сред горичка млади дръвчета, малък огън хвърляше мъгливо червени отблясъци между гъстите клони. Острият поглед на Круппе успя да различи седящата там самотна фигура, протегнала сякаш ръце в пламъците.
— Твърде много са камъните за изгазване — изпъшка Круппе — по този разровен каменист път. Круппе ще вземе да опита рохкавата пръст, дето тепърва ще позеленее от пролетния бурен. Да, оня огън там примамва. — Той се отби от пътя и тръгна към дърветата.
Щом излезе на светлото, закачулената фигура бавно се обърна да го изгледа; лицето й бе скрито в сенки, въпреки огъня пред нея. Държеше ръцете си в огъня и пръстите й бяха широко разперени и криви.
— И аз бих се порадвал на тази топлина — каза Круппе и се поклони. — Такава рядкост в сънищата на Круппе напоследък.
— Странници бродят из тях — рече фигурата с тънък глас с непривичен акцент. — Като мен. Е, ти ли ме призова? Много време изтече, откакто не съм стъпвал по земя.
Круппе вдигна вежда.
— Призовал? Не, не и Круппе, той също е жертва на сънищата си. Представете си, в края на краищата, че сега Круппе си лежи под топлите завивки на сигурно, в скромната си стаичка. И в същото време виждате, страннико, че съм простинал, не, направо съм премръзнал.
Другият тихо се изсмя и махна с ръка на Круппе да се приближи към огъня.
— Търся отново усещане — рече той, — ала ръцете ми не чувстват нищо. Да те почитат значи да споделяш болките на молителя си. Но се боя, че вече не са останали мои поклонници.
Круппе замълча. Не му харесваше мрачното настроение на този сън. Протегна ръце към огъня, но почти не усети топлина. В коленете му бе заседнала ледена болка. Най-сетне вдигна очи над пламъците към закачулената фигура и каза:
— Круппе си мисли, че вие сте Древен бог. Имате ли си име?
— Знаят ме като К’рул.
Круппе замръзна. Предположението му се беше оказало вярно. Мисълта за един пробуден Древен бог, скитащ из сънищата му, разпръсна всички други мисли като подплашени зайци.
— Как си дошъл тук, К’рул — попита той с трепет. Изведнъж му се стори, че е доста горещо. Измъкна кърпата си от ръкава и попи потта от челото си.
К’рул помисли, преди да отговори, и Круппе долови в гласа му съмнение.
— Кръв се проля зад стените на този сияен град, Круппе, по камък, бил някога свят в моето име. Това… това за мен е ново. Някога властвах в умовете на много смъртни и те добре ме засищаха с кръв и потрошени кости. Дълго преди да се издигнат първите кули по прищявка на смъртните, бродех по тази земя сред ловци. — Качулката се килна нагоре и Круппе усети прикованите в него безсмъртни очи. — Кръв беше пролята отново, но само това не стига. Вярвам, че съм тук, за да дочакам едного, който ще се пробуди. Един, когото познавах преди, много отдавна.
