Лунните градини

Ято сиви гларуси се понесе към езерото и се разпищя в мразовития нощен въздух.

Късно беше да се тревожи, че е стигнал твърде далече. Още в, деня, в който агентът на Змиорката бе дошъл при него, бъдещето му беше предопределено. Някой щеше да го нарече измяна. И може би всъщност наистина беше измяна. Кой можеше да каже какво се върти в ума на Змиорката? Дори главният му агент — свръзката с него — твърдеше, че е в неведение за плановете на господаря си.

Мислите му се върнаха към Търбан Орр. Беше се включил в игра срещу прозорлив и хитър човек, човек с много власт. Единствената му защита срещу Орр беше анонимността. Но тя нямаше да издържи дълго.

Седеше на кея и чакаше агента на Змиорката. Щеше да връчи в ръцете му съобщение. Какво щеше да се промени с предаването на това писмо? Редно ли беше да потърси помощ, излагайки на опасност крехката си анонимност — онази самота, която му вдъхваше толкова сила, която втвърдяваше решимостта му? И все пак, да устои срещу ума на Търбан Орр… не, не би могъл да се справи сам.

Бръкна под кожения си елек и извади свитъка. Намираше се на кръстопът, това поне го разбираше. В отговор на зле премерения си страх беше изписал на този свитък молба за помощ.

Щеше да е толкова лесно — да вдигне ръце и да се предаде. Погледна крехкия пергамент, усети нищожното му тегло, леко намазнената му повърхност, стегналото го шнурче. Лесен и твърде отчаян ход.

Вдигна глава. Небето бе започнало да избледнява, езерният вятър се усилваше, предвестник на настъпващия ден. Щеше да завали, дъждът щеше да дойде от север, както често се случваше по това време на годината. Да прочисти града, да го освежи с аромата на подправките. Той смъкна шнурчето от свитъка и разгъна пергамента.