Лунните градини

Раменете на Барук се смъкнаха. Той се обърна към картата на масата и загледа единадесетте доскоро Свободни града, означени вече с имперския флаг. Само Даруджистан оставаше, дванадесетият и последен, отбелязан с флаг, който не беше пурпурно и сиво.

— Краят на свободата — промърмори той.

Изведнъж стените около него простенаха и Барук изохка, сякаш притиснат от огромна тежест. Кръвта заблъска в главата му, прониза го болка. Той се хвана за ръба на масата. Нажежените глобуси, висящи от тавана, помръкнаха и угаснаха. В настъпилия мрак алхимикът чу как запращяха стените, сякаш нечия гигантска длан се беше опряла на сградата. И изведнъж натискът изчезна. Барук вдигна разтрепераната си ръка към плувналото си в пот чело.

Зад него заговори тих глас.

— Здравей, Върховни алхимико. Аз съм Господарят на Лунния къс.

С лице все още към масата за карти, Барук затвори очи и кимна.

— Титлата не е нужна — прошепна той. — Моля, наричайте ме Барук.

— В тъмното съм като у дома си — каза Господарят. — Това ще представлява ли неудобство за теб, Барук?

Алхимикът промълви заклинание. Детайлите по картата на масата пред него се откроиха с хладно синьо сияние. Извърна се с лице към Господаря и с изненада откри, че високата му, загърната в плащ фигура излъчва толкова малко топлина, колкото неодушевените предмети в стаята. Все пак успя да различи съвсем ясно чертите му.

— Вие сте Тайст Андий.

Господарят леко се поклони. Дръпнатите му многоцветни очи огледаха стаята.

— Намира ли ти се вино, Барук?

— Разбира се, милорд. — Алхимикът пристъпи към бюрото си.

— Името ми, доколкото може да се произнесе от човешки същества, е Аномандър Рейк. — Господарят закрачи след Барук към бюрото, ботушите му зачаткаха по лъскавия мраморен под.

Барук наля вино, обърна се и изгледа Рейк с известно любопитство. Беше чувал, че воини на Тайст Андий се сражават с империята на север под предводителството на свирепия звяр Каладън Бруд. Бяха се съюзили с Пурпурната гвардия и заедно двете сили изтощаваха малазанските пълчища. Значи в Лунния къс имаше Тайст Андий и този мъж пред него беше техният господар.

Барук за първи път в живота си виждаше лице в лице Тайст Андий. И това го безпокоеше много. Колко забележителни очи, помисли си той. Допреди миг — с оттенък на тъмен кехлибар, неспокойни като на котка, миг след това — сиви и ледени като на змия — жестока дъга от цветове, менящи се с всяко настроение. Зачуди се дали тези очи са способни да лъжат.

В библиотеката на алхимика се пазеха преписи от оцелели копия на „Безумството на Готос“, джагътски писания отпреди хилядолетия. В тях тук-там се споменаваше за Тайст Андий, загърнати в булото на страха, спомни си Барук. Самият Готос, джагътски чародей, спуснал се до най-дълбоките лабиринти на Древната магика, бе възхвалявал боговете на своето време, че Тайст Андий са толкова малобройни. И ако не друго, оттогава загадъчната им чернокожа раса се беше смалила.

Кожата на Аномандър Рейк беше непроницаемо черна, съвсем както в описанието на Готос, но гривата му бе сребриста. На ръст беше близо седем стъпки. Чертите му бяха резки, изваяни сякаш от оникс, леко извити нагоре до големите очи с вертикални зеници.